Гиллиан Флинн - Отворени рани

— Май трябва да се радвам, че бях от зубърките в училище — засмя се тя. — Сега чудно ли ти е как може да съм толкова задръстена?

Аз също се засмях, налях й вино. Почувствах се малко нелепо да се върна така в тийнейджърските си години.

Когато пак влязохме в хола, все още кискайки се, всички други жени в стаята плачеха; и всичките ни зяпнаха едновременно като внезапно оживял зловещ викториански портрет.

— Радвам се, че двете толкова се забавлявате — троснато каза Кейти.

— При нещата, които се случват в нашия град — добави Ейнджи. Явно бяха разширили темата.

— Светът се е побъркал. Защо му е на някого да убива малки момиченца? — проплака Мими. — Клетите дечица.

— И да им вади зъбите, ето това не мога да проумея — добави Кейти.

— Иска ми се другите деца да се бяха отнасяли по-добре към тях, докато бяха живи — изхлипа Ейнджи. — Защо момичетата са толкова жестоки едно към друго?

— Другите момичета са ги тормозили? — попита Бека.

— Един ден след часовете хванали Натали в тоалетната и… отрязали косата й — изхленчи Мими. Лицето й бе подуто и изцапано. Блузата й беше в петна от спиралата за мигли.

— Накарали Ан да покаже… интимните си части на момчетата — добави Ейнджи.

— Винаги тормозеха тези две момичета само защото бяха малко по-различни — каза Кейти, като бършеше деликатно сълзите си с единия ръкав.

— Кой ги тормозеше? — попита Бека.

— Нека Камий да ти каже, нали тя прави репортаж за всичко това — отговори Кейти, като вирна брадичка: жест, който си спомнях от гимназията. Означаваше, че е решила да те тормози и е убедена, че си го заслужаваш. — Ти знаеш колко ужасна е сестра ти, нали, Камий?

— Знам, че момичетата могат да бъдат ужасни понякога.

— Какво, защитаваш ли я? — наежи се Кейти. Усетих, че се опитват да ме замесят в интригите на Уинд Гап, и изпаднах в паника. Боричкаме запулсира на прасеца ми.

— Ох, та аз дори не я познавам добре, за да я защитавам или да не я защитавам — отговорих с престорено отегчение.

— Проля ли поне една сълза за онези момиченца? — попита Ейнджи. Сега всички се бяха скупчили една до друга и ме гледаха втренчено.

— Камий дори няма собствени деца — каза жлъчно Кейти. — Не съм сигурна дали е способна да изпита тази болка.

— Много ми е жал за момиченцата — отговорих, но думите ми прозвучаха кухо, като на участничка в конкурс за красота, призоваваща за мир в целия свят. Наистина ми беше жал, но когато го изрекох, ми се стори неубедително.

— Не искам да прозвучи жестоко — започна Тиш, — но мисля, че част от сърцето ти остава завинаги безчувствено, ако нямаш деца. Като че ли никога не успява да се развие.

— Съгласна съм — каза Кейти. — Аз почувствах, че съм станала жена едва когато разбрах, че нося Макензи в себе си. Искам да кажа, в наши дни постоянно слушаме тези спорове за Бог или науката, но когато става дума за децата, и двете страни са на едно мнение. Библията казва: бъдете плодовити и се множете, а науката, е, в крайна сметка, за какво са създадени жените? За да раждат деца.

— Жени, напред — измърмори Бека.

Бека ме закара вкъщи, защото Кейти искаше да пренощува у Ейнджи. Сигурно бавачката щеше да се погрижи за любимите й момичета сутринта. Бека се пошегува на няколко пъти с прекаленото вживяване на жените в ролята на майки и аз направих вял опит да се посмея. „Лесно ти е, като имаш две деца“ — помислих си. Настроението ми съвсем се скапа.

Облякох чиста нощница и седнах по средата на леглото. „Стига ти толкова алкохол за днес“ — прошепнах. Потупах се по бузата и разкърших рамене. Нарекох се сладурана. Исках да се режа: захар пламна на бедрото ми, гадна изгаряше коляното ми. Исках да надраскам ялова на кожата си. Така щях да обявя на всички, че вътрешността ми е неизползвана. Празна и девствена. Представих си таза си разцепен, за да изложи на показ една чиста кухина като гнездо на изчезнало животно.

Онези момиченца. Светът е полудял — бе проплакала Мими и почти никой не й обърна внимание, толкова банално беше станало това оплакване. Обаче сега чувствах, че наистина е така. Тук нещо не беше наред, имаше нещо ужасно сбъркано. Представих си Боб Неш, седнал на ръба на леглото на Ан, докато се опитваше да си спомни последните думи, които е казал на дъщеря си. Видях майката на Натали разплакана, да бърше сълзите си с една от нейните стари тениски. Видях себе си като отчаяно тринайсетгодишно дете да плача на пода в стаята на сестра ми, стискайки една малка обувка на цветчета. Или Ама, също на тринайсет, вече почти жена, с прекрасно тяло и мечтаеща да бъде момиченцето, за което майка ми още скърбеше. Майка ми, как плаче за Мериан. Как ухапва онова бебе. Ама, утвърждаваща властта си над по-нисшите същества; как тя и приятелките й се кикотят, докато режат косата на Натали и къдриците падат на пода. Как Натали забива ножицата в очите на другото момиченце. Кожата ми крещеше, ушите ми кънтяха с ударите на сърцето ми. Затворих очи, притиснах ръце до тялото си и заплаках.