Гиллиан Флинн - Отворени рани

— Отношенията ти с Джон не са съществени за репортажа.

Освен дишането на Мередит от слушалката се чуваше някаква кънтри-рокбалада, а също ритмично тупкане и съскане.

— Защо тогава си включила други хора от Уинд Гап. Като глупавия отец Блюел. Защо не мен? Джон много страда и аз съм адски важна за него, помагам му да го преживее. Той плаче през цялото време. Аз съм тази, благодарение на която още се държи.

— Сега подготвям друга статия, за която ще ми трябват повече гласове от Уинд Гап. Може да направим интервю, ако имаш да добавиш още нещо за случилото се.

Тупкане. Съскане. Тя гладеше.

— Аз знам много неща за това семейство, много неща за Натали, за които Джон изобщо няма да се сети. Или да каже.

— Чудесно тогава; Ще ти се обадя.

Затворих, малко смутена от предложението на момичето. Когато погледнах надолу, осъзнах, че съм написала „Мередит“ с префърцунен момичешки почерк върху белезите на левия ми крак.

На верандата заварих Ама увита в розово копринено дюшече и с мокра кърпа на челото. Мама имаше пред себе си сребърен поднос с чай, препечени филийки и различни шишенца и държеше ръката на Ама притисната до бузата си.

— Нани, нани, нани — нареждаше Адора, като се люлееше леко заедно с дъщеря си.

Сестра ми изглеждаше сънлива като малко бебе под завивката и от време на време премляскваше с устни. Виждах майка си за първи път след ходенето ни до Уудбъри. Застанах пред нея, но тя не отместваше очи от Ама.

— Здрасти, Камий — прошепна най-сетне момичето и леко се усмихна.

— Сестра ти е болна. Постоянно е с висока температура от тревоги, откакто ти си тук — каза Адора, като продължаваше да притиска ръката на Ама до лицето си. Представих си как хапе гневно бузите си от вътрешната страна.

Тогава забелязах, че Алън седи до прозореца в хола и ги гледа през мрежата против насекоми от дивана.

— Трябва да й помогнем да се чувства малко по-спокойно в твое присъствие, Камий. Тя е само едно момиченце — нежно добави майка ми.

Момиченцето имаше махмурлук. След като си тръгна от стаята ми миналата вечер, беше слязла да пие в своята. Така стояха нещата в тази къща. Оставих ги да си гукат; на коляното ми запулсира глезена.

— Здрасти, новинарке.

Ричард намали и започна да кара успоредно с мен. Отивах към мястото, където бе намерен трупът на Натали, за да опиша по-подробно балоните и съболезнователните бележки, оставени там. Къри искаше репортаж за „скърбящия град“. Това, ако не излезеше някаква нова информация за разследването. Намекът беше, че по-добре да излезе някаква, и то скоро.

— Здрасти, Ричард.

— Хубава статия днес. — Проклет интернет. — Радвам се, че си намерила източник, близък до полицията — добави той с усмивка.

— И аз се радвам.

— Качвай се, имаме работа да вършим. — Отвори дясната врата.

— Аз имам друга работа. Досега сътрудничеството с теб ми носи само неизползваеми, общи приказки. На редактора скоро ще му писне и ще ме прибере.

— О, не можем да допуснем това. Така няма да има кой да ме развлича. Хайде, ела с мен. Имам нужда от туристическа обиколка на Уинд Гап. В замяна ще отговоря на три твои въпроса изчерпателно и абсолютно честно. Неофициално, разбира се. Хайде, Камий. Освен ако не отиваш на среща с твоя „полицейски източник“.

— Стига, Ричард.

— Сериозно говоря. Не искам да преча на една напъпваща любов. Двамата с този тайнствен младеж сигурно сте прекрасна двойка.

— Стига глупости.

Качих се в колата. Той се наведе през мен, издърпа предпазния колан и го закопча, като спря за секунда с устни съвсем близо до моите.

— Грижа се за безопасността ти.

Посочи един балон, който се поклащаше пред цепнатината, в която бе открита Натали. На него пишеше: Оздравявай скоро.

— За мен това дава идеална представа за Уинд Гап — отбеляза Ричард.

Ричард искаше да го заведа на всички тайни места в града; онези, които бяха известни само на местните. Места, където хората ходеха да правят секс или да пушат трева, където учениците се събираха да пият алкохол или възрастните се усамотяваха, за да мислят какво да правят с живота си. Всеки има моменти, в които нещата излизат от контрол. За мен това беше денят на смъртта на Мериан. Денят, в който взех онзи нож, беше решаващ.

— Още не можем да намерим мястото на убийството на нито едно от двете момичета — каза Ричард, с една ръка хванал волана, а другата преметнал на моята облегалка, — Само местата, където са изхвърлени труповете, а там местопрестъплението е доста замърсено. — Замълча за момент. — Извинявай. „Място на убийството“ звучи доста грубо.