Гиллиан Флинн - Отворени рани

Ще бъде жалка история , помислих си, докато вземах чаша. Но освен това си казах: Да си поприказваме само двете! Пропуснат разговор от детството. Можехме да поправим нещата.

Адора ми наля безотговорно, но с безупречна точност — напълни чашата ми до ръба точно преди да прелее. Трудността беше да я поднеса до устните си, без да я разплискам. Тя се подсмихна, докато ме гледаше. Облегна се на парапета, подви краката си и отпи от своята чаша.

— Мисля, че най-сетне разбрах защо не те обичам — заяви.

Знаех, че не ме обича, но никога не я бях чувала да го признае открито. Опитах се да си внуша, че съм заинтригувана, като учен, който е на път да направи голямо откритие, но гърлото ми се свиваше и трябваше да се насиля, за да дишам.

— Напомняш ми на майка ми. Джоя. Толкова студена и дистанцирана, и толкова самодоволна. Майка ми също не ме обичаше. И ако вие, момичета, не ме обичате, и аз няма да ви обичам.

Изпитах внезапен гняв.

— Никога не съм казвала, че не те обичам. Това е нелепо. Това е адски нелепо. Ти си тази, която никога не ме е харесвала, дори като малка. Никога не съм получавала нищо друго освен студенина от теб, затова не се опитвай да хвърлиш вината върху мен. — Започнах да търкам силно дланите си в ръба на стълбата. Майка ми се подсмихна и това ме накара да спра.

— Винаги си била своенравна, никога не си се държала добре. Спомням си, когато беше на шест или седем. Исках да ти сложа ролки, за да те накъдря за училищната снимка. Вместо това ти отряза косата си с шивашката ми ножица. — Не си спомнях да съм правила такова нещо. Бях чула обаче, че Ан го е направила.

— Не съм правила нищо такова, мамо.

— Упорита. Като онези момиченца. Опитах се да бъда близка с тях, с онези мъртви момиченца.

— Как така близка?

— Напомняха ми за теб, както лудуваха из целия град. Като малки красиви животинчета. Помислих си, че ако се сближа с тях, може би ще започна да те разбирам по-добре. Ако започнех да харесвам тях, може би щях да мога да харесвам и теб. Но не можах.

— Не съм и очаквала. — Големият часовник удари единайсет. Запитах се колко ли пъти майка ми го е чувала, още от дете.

— Когато бях бременна с теб, когато бях още момиче — много по-млада, отколкото си сега — мислех, че ти ще ме спасиш. Мислех, че ще ме обичаш. И че после майка ми ще ме заобича. Каква заблуда. — Гласът й беше писклив и суров.

— Била съм бебе.

— Още от самото начало не слушаше, не искаше да сучеш. Сякаш ме наказваше, че съм те родила. Караше ме да изглеждам като глупачка. Като дете.

— Ти си била дете.

— А сега се връщаш и единственото, което мога да си мисля, е: „Защо Мериан, а не тя?“

Гневът ми внезапно утихна и премина в черно отчаяние. Пръстите ми напипаха една треска на дървения под. Забих я под нокътя си. Нямаше да заплача за тази жена.

— И на мен не ми е приятно да съм тук, мамо, ако така ще се почувстваш по-добре.

— Толкова си противна.

— Учила съм се от теб.

Майка ми изведнъж замахна и ме сграбчи с две ръце. Посегна зад гърба ми и с нокът описа кръг на мястото, където нямах белези.

— Само това място си оставила — прошепна. Дъхът й беше влажен и застоял, като излизащ от дълбок кладенец.

— Да.

— Някой ден ще издълбая името си там.

Разтърси ме веднъж, после ме пусна. Стана и ме остави там с топлите остатъци от питиетата ни.

Допих коктейлите и си легнах. Сънувах мрачни кошмари. Майка ми ме беше разрязала и вадеше органите ми, подреждаше ги на леглото. Бродираше инициалите си върху всеки от тях, после ги връщаше в тялото ми заедно с куп други забравени предмети: една електриковооранжева гумена топка, която си бях купила от автомат за играчки, когато бях на десет; виолетови вълнени чорапи, които носех на дванайсет; евтин златист пръстен, който едно момче ми беше подарило в осми клас. Всеки предмет ми носеше облекчение, че все пак не съм го изгубила.

Когато се събудих, минаваше обяд и се почувствах объркана и уплашена. Отпих глътка водка от манерката, която винаги носех, после изтичах в тоалетната и я повърнах заедно със сладникава кафява слюнка от амаретото миналата нощ.

Съблякох се и седнах във ваната; порцеланът охлади гърба ми. Излегнах се назад, пуснах водата и я оставих бавно да ме покрие, да напълни ушите ми, докато не се потопиха напълно с едно задоволителното фуф! на потъващ кораб. Дали щях да издържа да оставя водата да покрие цялото ми лице, да ме удави с отворени очи? Само да си наложа да стоя така, докато нивото се вдигне още пет сантиметра, и всичко щеше да свърши.