Гиллиан Флинн - Отворени рани

Домът на Ейнджи беше като къща от детска рисунка: с толкова първична геометрична форма и почти двуизмерна. Щом влязох, осъзнах, че изобщо не искам да бъда тук. Ейнджи, отслабнала (без да е необходимо) пет-шест килограма след гимназията, ми се усмихна с престорена скромност и продължи да приготвя фондю. Там беше Триш — грижовната майка на компанията, която ти държеше косата, докато повръщаш, и от време на време изпадаше в драматични емоционални кризи, като плачеше, че никой не я обича. Беше се омъжила за някакъв тип от Нюкасъл, леко глуповат (сподели ми шепнешком Кейти), но със стабилен доход. Мими се бе разположила на кожен диван с цвят на шоколад. Смайваща красавица като девойка, тя не беше запазила привлекателния си вид в зряла възраст, но това явно не правеше впечатление на никого, защото всички все още говореха за нея като за „знойното маце“. Като потвърждение за това беше огромният скъпоценен камък на единия й пръст, подарък от Джоуи Джохансън — симпатичен хилав юноша, който в осми клас неочаквано влезе във футболния отбор на гимназията и поиска всички да го наричат „Джо-ха“. (Това е всичко, което си спомням за него.) Горкичката Бека седеше между тях, трепетно и неловко, облечена почти комично сходно с домакинята. (Дали Ейнджи й избираше дрехите?) Усмихваше се на всеки, който я погледнеше, но никой не разговаряше с нея.

Гледахме „Плажове“.

Когато Ейнджи запали лампата, Тиш плачеше.

— Пак започнах работа — изхлипа, като избърса очи с пръстите си с лакирани в кораловорозово нокти. Ейнджи й наля вино и я потупа по коляното, като я погледна с показна загриженост.

— Божичко, мила, защо? — прошепна Кейти. Дори шепотът й звучеше капризно и злобно. Като 1000 мишки, гризящи бисквити.

— Когато Тайлър тръгна на детска градина, си помислих, че това искам — обясни Тиш през плач. — Мислех си, че имам нужда от някаква цел. — Изплю последната дума, сякаш беше заразна.

— Ти имащ цел — каза Ейнджи. — Не позволявай обществото да ти налага как да отглеждаш децата си. Не позволявай на феминистките… — Тук тя погледна мен. —..да те карат да се чувстваш виновна за онова, което те не могат да имат.

— Ейнджи е права, Тиш, абсолютно права — намеси се Бека. — Феминизмът означава да позволиш на жените да правят, каквото искат.

Другите я погледнаха подозрително, но в този момент Мими, седнала в ъгъла, изведнъж избухна в ридания и Ейнджи Виночерпеца се обърна към нея.

— Стивън не иска да имаме повече деца — проплака Мими.

— Защо? — попита Кейти с впечатляващо възмутен тон.

— Каза, че три са достатъчно.

— Достатъчно за него или за тебе? — изсумтя Кейти.

— Това му казах и аз. Искам момиченце. Искам дъщеря.

Жените се събраха около Мими и започнаха да я галят по главата. Кейти я погали по корема.

— И искам син — продължи да циври Мими, като погледна демонстративно снимката на тригодишното момченце на Ейнджи над камината.

Двете с Тиш продължиха да мрънкат и да се вайкат известно време: Мъчно ми е за дечицата ми… Винаги съм си мечтала за голяма къща пълна с деца, само това съм искала цял живот… Какво лошо има в това, просто да бъдеш майка? Стана ми жал за тях — изглеждаха истински разстроени — и със сигурност можех да съчувствам на някого, чийто живот не се е наредил, както той е планирал. Но освен да кимам и да се съгласявам с тях, не можех да измисля нищо полезно, което да кажа. Затова се оттеглих в кухнята да нарежа кашкавал и да не им се пречкам. Познавах този ритуал от гимназията и знаех, че нещата много лесно могат да загрубеят. Скоро и Бека дойде и започна да мие чиниите.

— Това се случва почти всяка седмица — каза, като леко завъртя очи, преструвайки се на повече развеселена, отколкото подразнена.

— Емоционално разтоварване, предполагам — отбелязах аз.

Усетих, че очаква да кажа нещо повече. Чувството ми беше познато. Когато правя интервю и усетя, че човекът срещу мен ей сега ще каже нещо, което мога да използвам в материала си, ми се струва, че почти мога да бръкна в устата му и да измъкна думите с ръка.

— Нямах представа, че животът ми е толкова жалък, докато не започнах да идвам на сбирките у Ейнджи — прошепна Бека, като взе чист нож, за да нареже малко грюйер. Имахме достатъчно сирена, за да нахраним цял Уинд Гап.

— Е, когато не знаеш, поне можеш да си живееш обикновен живот, без да се тормозиш, че си обикновен човек.

— Звучи логично — съгласи се Бека. — Така ли бяхте и като гимназистки?

— Горе-долу. Когато не се опитвахме да си забиваме нож в гърба.