Гиллиан Флинн - Отворени рани

Облякох „униформата“ си — дълги ръкави, дълга пола — и слязох на долния етаж. Гайла блестеше в задния двор, бялата й рокля като престилка на медицинска сестра ярко се открояваше в зеленината. Държеше сребърен поднос, на който Адора поставяше недобре оформени рози. Майка ми носеше кремава лятна рокля в тон с косата й. Разреждаше туфите от розови и жълти цветове с градинска ножица. Оглеждаше хищнически всеки цвят, късаше листчета, натискаше и се взираше.

— Трябва да поливаш повече тези, Гайла. Виж на какво са заприличали заради тебе.

Отдели една светлорозова роза от храста, изви я до земята, затисна я с крак и я преряза до корена. На подноса на Гайла вече имаше двайсетина рози. Не виждах нищо нередно при тях.

— Камий, днес двете с теб ще ходим на пазар до Уудбъри — извика Адора, без да ме погледне. — Нали? — Не спомена нищо за спречкването ни у семейство Неш миналия ден. Би било твърде директно.

— Имам работа. Между другото, не знаех, че сте приятели със семейство Неш. С Ан.

Чувствах се малко виновна, че й се подиграх за момичето на закуска миналата сутрин. Не защото много страдах, че съм огорчила майка си — а защото не ми харесваше да трупа точки в своя полза.

— Ъммм. С Алън организираме парти идната събота. Планирано е много преди да разбера, че ще идваш. Макар че всъщност разбрахме, че идваш, едва след като вече дойде.

Изщракване, и още една роза беше отрязана.

— Мислех, че почти не познаваш момичетата. Мислех…

— Добре. Ще бъде хубаво лятно парти, ще има много изтънчени хора, а на теб ще ти трябва рокля. Сигурна съм, че не си си донесла рокля, нали?

— Не съм.

— Ясно. Това ще бъде добра възможност за нас да си наваксаме. Ти си тук вече една седмица, мисля, че е време. — Остави последната роза на подноса. — Добре, Гайла, можеш да изхвърлиш тези. По-късно ще откъснем хубави за къщата.

— Ще ги взема в стаята си, мамо. На мен ми изглеждат добре.

— Не изглеждат добре.

— На мен не ми пречи.

— Камий, само като ги погледна, виждам, че не са идеалните цветове. — Пусна ножицата на земята и задърпа едно стъбло.

— Но на мен ми харесват. За моята стая.

— Ох, виж какво стана заради тебе. Набодох се.

Майка ми вдигна ръце и видях червени струйки, стичащи се по китките й. Край на разговора. Тя тръгна към къщата, Гайла — след нея, аз — след Гайла. Дръжката на задната врата лепнеше от кръв.

Алън бинтова ръцете на майка ми и когато едва не се спънахме в Ама, която пак се занимаваше с куклената си къща на верандата, Адора игриво подръпна плитката й и й каза да дойде с нас. Тя ни последва послушно и аз все очаквах да ме настъпи по петите. Не и в присъствието на майка ми.

Адора искаше аз да шофирам бебешкосиния й кабриолет до Уудбъри, където имаше два луксозни бутика, но не позволи да сваля гюрука.

— Ще настинем — заяви, като се усмихна на сестра ми.

Момичето седеше мълчаливо зад майка ми и изкриви устните си в злорада усмивка, когато я хванах да ме гледа в огледалото. През няколко минути докосваше косата на Адора с върховете на пръстите си, толкова леко, че тя да не усети.

Когато спрях мерцедеса пред любимия й магазин, майка ми с немощен глас ме помоли да й отворя вратата. Това беше първото, което казваше от двайсет минути. Чудесен начин да си наваксаме. Отворих й също вратата на бутика и бяхме посрещнати от нежното звънче на входната врата, а после, в тон с него, от любезния глас на продавачката.

— Адора! — Жената се намръщи. — Божичко, мила, какво е станало с ръцете ти?

— Малък инцидент. Докато вършех разни неща из къщи. Следобед ще отида при личния лекар. — Разбира се, че щеше да отиде. Тичаше при него за всяка драскотина.

— Какво се случи?

— Ох, не ми се говори за това. Запознай се с дъщеря ми Камий. Дошла е на гости.

Продавачката погледна Ама, после — мен и се усмихна колебливо.

— Камий? — Бързо се окопити. — О, бях забравила, че имаш трета дъщеря. — Понижи глас при думата „дъщеря“, сякаш изричаше клетва. — Сигурно е взела чертите на баща си — отбеляза, като се вгледа в лицето ми, сякаш бях кон, който можеше да купи. — Ама толкова прилича на теб. Мериан също, на снимките. Обаче тази…

— Не прилича много на мен — прекъсна я майка ми. — Има тена на баща си и неговите скули. И характера му.

Това бяха най-дългите обяснения, които чувах за него от устата на Адора. Запитах се колко още продавачки са слушали подобни небрежно споделени подробности за баща ми. Представих си как обикалям да си говоря с всички търговски служители в Южен Мисури, за да сглобя някакъв неясен образ на този мъж.