Гиллиан Флинн - Отворени рани

Надвеси се над мен. Носеше, както и на погребението, гердан с дървени мъниста и голямо червено сърце по средата. То се залюля на гърдите й като часовник за хипноза.

— Вие сте паразит — закрещя. — Отвращавате ме. Надявам се някой ден да погледнете назад и да разберете колко противна сте били. Сега се махайте.

Дойде с мен до вратата, сякаш нямаше да повярва, че наистина съм си отишла, докато не ме види да излизам от къщата й. Затръшна вратата зад мен достатъчно силно, за да накара входния звънец леко да издрънчи.

Спрях на стълбите изчервена, като си мислех колко хубав детайл в статията ми би било онова сърце на гердана, и видях момичето в червения кабриолет да ме зяпа. Момчето го нямаше.

— Ти си Камий Прийкър, нали? — извика тя.

— Да.

— Спомням си те. Бях много малка, когато живееше тук, но всички те знаехме.

— Как се казваш?

— Мередит Уилър. Сигурно не ме помниш, бях едно глупаво дребосъче, когато ти беше в гимназията.

Гаджето на Джон Кийн. Името й ми беше познато благодарение на приятелката на майка ми, но нямаше как да я помня лично. По дяволите, сигурно е била шест-седемгодишна последния път когато бях живяла тук. Въпреки това не се изненадах, че ме познава. Момичетата в Уинд Гап наблюдаваха много внимателно поведението на по-големите ученички: коя има гадже футболист, коя е избрана за кралица на бала, коя е важна. Колекционирахме фаворитки като картички. Още си спомням Си-Си Уаят, кралицата на бала на гимназия „Калхун“ от моите ученически години. Веднъж си купих единайсет червила в опит да улуча точния тон на розово, който тя носеше, когато ме поздрави сутринта.

— Спомням си те — казах. — Не мога да повярвам, че вече шофираш.

Тя се засмя. Явно лъжата ми й достави удоволствие.

— А ти си репортер, нали?

— Да, в Чикаго.

— Ще накарам Джон да говори с теб. Ще ти се обадим.

Мередит отпраши. Сигурна съм, че се почувства много доволна от себе си — Ще ти се обадим — докато слагаше гланц на устните си, без изобщо да се замисли за мъртвото десетгодишно момиченце, което щеше да бъде тема на разговора.

Обадих се в главната железария на града — онази, до която бе открит трупът на Натали. Без да се представя, забърборих как искам да ремонтирам банята си, може би да сменя плочките. Не беше трудно да подхвана темата за убийствата. Вероятно много хора обмислят да подобрят безопасността на къщата си в последно време, предположих.

— Абсолютно правилно, госпожо. За последните дни свършихме веригите за врати и двойните резета.

— Наистина ли? Колко имахте на склад?

— Трийсет-четирийсет, предполагам.

— И какви хора предприемат такива мерки? Семейства с деца?

— О, да. Те са тези, които имат причина да се тревожат, нали? Ужасно нещо. Надяваме се да съберем някакво малко дарение за семейството на Натали? — Мъжът замълча за момент. — Ако искате, минете да разгледате плочките.

— Да, може да мина. Благодаря.

Така отметнах още една задача от списъка си, без да се налага да слушам обиди по свой адрес от страна на скърбящи майки.

За срещата ни на вечеря Ричард беше избрал „Трити“ — „семеен ресторант“ със салатен бар, в който имаше всякаква друга храна освен салати. Марулята винаги беше забутана в малък съд някъде отзад като мазно, пожълтяло допълнение, добавено в последния момент. Когато пристигнах с дванайсет минути закъснение, Ричард разговаряше с червендалестата, дебела оберкелнерка. Младата жена, чието лице приличаше на една от тортите, изложени на въртяща се поставка на витрината зад нея, изобщо не ме забеляза. Беше омаяна от Ричард. Сигурно вече съчиняваше какво ще запише в дневника си довечера.

— Прийкър — извика той, все още обърнат към момичето. — Закъснението ти е скандално. Имаш късмет, че Джоан беше тук да ми прави компания.

Младата жена се изкиска, после ме изгледа кисело, докато ни водеше към едно ъглово сепаре, и плесна едно мазно меню пред мен. На масата още се виждаха очертанията от чашите и чиниите на предишния клиент.

Дойде сервитьорката, сложи ми вода в чаша за шотове, после подаде на Ричард огромна пластмасова чаша сироп с газирана вода.

— Здрасти, Ричард. Виж как си спомних, а?

— Точно затова си любимата ми сервитьорка, Кейти. — Сладко.

— Здрасти, Камий. Чух, че си в града.

Не исках повече да чувам това изречение. Пак погледнах сервитьорката и си спомних, че сме били съученички. В девети клас известно време дори бяхме приятелки, защото гаджетата ни бяха най-добри приятели — моето беше Фил, нейното беше Джери — двама спортни младежи, които играеха футбол есента, бореха се през зимата и целогодишно правеха купони в стаята за развлечения в мазето на Фил. Спомних си как веднъж двете се държахме за ръце, за да пазим равновесие, докато пишкахме в снега непосредствено пред плъзгаща се стъклена врата, прекалено пияни, за да се доберем до тоалетната на горния етаж. Спомних си също, че ми сподели, че правила секс с Джери на билярдната маса. Това обясняваше защо покритието лепнеше.