Коди Макфейден - Тъмната страна

Алън се усмихва също толкова недружелюбно, колкото Рон.

— Все същият задник си, който продължава да ме вини, че беше понижен до униформен.

Ухилената физиономия заплашва да се превърне в хищническа усмивка. Мисля, че е време да се намеся.

— Хей… името ти е Рон, нали? Знаеш ли коя съм аз?

Полицаят откъсва неохотно поглед от Алън, поглежда ме и кима.

— Познавам те.

— В такъв случай си наясно защо съм тук. Заради мъртвото момиче. Можеш ли да ми помогнеш и да оставиш разправията си с Алън за някоя по-късна среща?

Мъжът стрелка очи между мен и колегата ми. Накрая се предава с недоволна въздишка.

— Почакай малко. — Откача радиостанцията от колана си и натиска бутона за предаване. — Детектив Алварес?

Следва моментна пауза и се чува един глас:

— Говори.

— При мен са двама феберейци. Алън Уошингтън и Смоуки Барет. Искат да влязат.

Следва малко по-дълга пауза този път.

— Пусни ги.

— Разбрано.

Рон отново закача радиостанцията на колана си и отваря вратата на къщата без повече празни приказки. Враждебните му очи следват Алън през цялото време.

— За какво беше всичко това? — питам, когато се озоваваме в антрето.

— Кратката версия? Рон Бриско беше детектив от отдел „Убийства“, много добър при това. Работеше по случай, в който някакъв тип душеше малки момиченца. Знаеше кой е убиецът, но не можеше да си осигури доказателствата, които му трябваха. Затова избра да мине напряко. Подхвърли улики. Разбрах за това и го издадох. Онзи се измъкна и Бриско беше понижен до униформен полицай.

— Какво се случи с лошия?

— Бащата на една от жертвите му пръсна мозъка. Човекът сега е в затвора.

Поглеждам приятеля си едновременно изумена и отвратена от това му откровение. Говори толкова спокойно, но съм наясно, че това му тежи.

— Идва костюмарят — промърморва Алън. — Самият главен комисар Даниълс.

Фред Даниълс е комисар на лосанджелиската полиция вече повече от десет години. В края на петдесетте е, но е по-жизнен от повечето по-млади от него мъже. Той е висок и слаб, с прошарена коса, подстригана късо, и суровото лице на сержант от армията. Известен е с това, че често прекосява границата между справедливостта и безскрупулността, като второто води класацията. Идва при нас и протяга ръка, за да се ръкува с мен.

— Агент Барет — посреща ме Даниълс.

— Комисаре.

Ръкува се и с Алън.

— Вие сте работили в полицията на Лос Анджелис, нали, агент Уошингтън?

— Десет години бях в отдел „Убийства“, комисаре.

— Хубаво е да знам, че някои от служителите на ФБР са били по улиците преди това. Не се обиждайте, агент Барет.

— Няма такова нещо.

— Тук сте, защото смятате, че убийството е свързано с Проповедника?

Да си дойдем на думата.

— Проверяваме дали наистина е така — отвръщам аз.

— Местопрестъплението е горе — казва Даниълс и сочи стълбището. — Алварес е добър детектив. Дръжте се прилично с него. — Комисарят носи фуражката си под мишница. Изважда я оттам и си я слага на главата. — Отивам да нахраня пираните с камери.

Излиза през вратата и едва не се сблъсква с Кали.

— Уха, комисарю — подхваща го тя и завърта артистично очи като някаква голяма негова почитателка. — Вече се чувствам специална, че съм тук.

— Познаваш ли Алварес? — питам Алън.

— Само по име.

Въздишам.

— Няма смисъл да се бавим повече. Да вървим да го намерим и да разгледаме местопрестъплението.

Реймънд Алварес е нисък мъж, не повече от метър и шейсет и пет. Красив е. Забелязвам брачната халка под латексовата ръкавица на лявата му ръка. Изпълнен е с енергия и говори с ръцете си, постоянно сочи и жестикулира.

— Бащата е в болницата с майката. Тя направо полудя. Започна да троши всичко в кухнята, да хвърля столове през прозорците и да чупи посуда. Наряза си ръцете доста лошо и изцапа всичко с кръв. Трябваше да я упоят насила.

— Видя ли всичко това?

— Имаш предвид нея? Да. Струва ми се, че беше истинска.

Понякога виновните се правят на истерични, за да ни заблудят. Трудно е да се изиграе. Истинската мъка — тази, която е причинена от загубата на любим човек, е спонтанна и естествена. Някои хора пищят, други вият, трети се вцепеняват, а четвърти припадат.

— Може ли да видим Валъри? — питам аз.

— Оттук — посочва Алварес.

Не ни пита защо. Просто няма как да разследваш убийство, без да видиш убития на местопрестъплението. Детективът ни повежда по някакъв коридор, покрай голяма спалня с бежов мокет и бели стени. Мокетът като че ли е навсякъде, както и стените — те са лишени от въображение, безопасни, Калифорния в най-добрата ѝ форма. Минаваме покрай закачени за стените снимки в черни рамки и в еднакъв стил. Кавано са красива двойка. Той е с къса руса коса, а тя е с дълга руса коса. Двамата имат най-белите зъби, които някога съм виждала. На всяка снимка са се усмихнали, за да покажат какво съкровище крият в устите си. Красиви хора. Момиченце, което предполагам, че е Валъри, е на няколко от тях. То също е русо и се усмихва с бели зъби, които несъмнено е наследило от родителите си.