Коди Макфейден - Лицето на смъртта

— Бам, бам, бам, бам…

— Бам — казва заедно с нея Брейди. Той също е извадил пистолета си и го е насочил към главата й, преди тя да насочи своя към него.

Кърби застива за момент и обмисля положението си. След което се ухилва и прибира оръжието в кобура. Не обръща внимание на Буун, който се опитва да възстанови дишането си и поема големи глътки въздух.

— Браво на теб, старче — казва на Брейди. — Предполагам, че затова ти си шефът, а? Готско.

Брейди й се ухилва. Имам чувството, че гледам два вълка, които се опознават.

— Ставай, Буун — излайва командирът му. — И млъквай.

Младият мъж се изправя и стрелва Кърби с мрачен поглед.

Тя му размахва среден пръст.

— Приключихте ли с меренето на пишките? — пита заместник-директорът. — В мъжките и женските им варианти?

— Той започна — оплаква се Кърби, — Ако беше по-мил, щях да го пипна някъде другаде.

Всички се засмиват. Дори Буун го прави, против волята си. Виждам, че Брейди я преценява и разбира същото, което и аз. Кърби не е просто добра в действието. Тя има подход към хората. По своя си странен начин успя да изпусне напрежението в залата, да оправи настроението на всички и да накара момчетата да я харесат и да започнат да я уважават. Доста впечатляващо.

— Как се казваш? — пита Брейди.

— Кърби. Но ти можеш да ме наричаш Килър [18] От англ. — „убийца“. — Бел. прев. , ако желаеш. — Дарява го с усмивка. — Всичките ми приятели го правят.

— Много такива ли имаш?

— Не.

Брейди кима.

— Аз също. Обясни какво имаш предвид под диверсия.

— Добре. Ти и твоят отряд от мачовци ще ударите отпред, както е по книга. Ще вдигнете олелия, „Горе ръцете! Предайте се!“ и такива работи. Докато вие действате и вниманието му е заето, двете със Смоуки ще влезем отзад.

— Ще се промъкнете, имаш предвид?

— Ще се плъзнем като по вътрешността на бедрата ми, които са много глааааадки, господин Брейди, сър.

— Аха. Не смятате ли, че нашият човек ще държи под око задния вход?

— Може би. Но затова ще се наложи да взривите нещо.

Брейди повдига вежда.

— Я пак?

— Ще взривите нещо. Сещаш се — „Буум“.

— Как предлагаш да го направим?

— Не можете ли да хвърлите граната в градината му или нещо такова?

Брейди гледа Кърби и мисли. Накрая просто кима.

— Добре, младши. Концепцията ни е ясна. Но мисля, че можем да опростим нещата, без да има нужда да „взривим нещо“.

Кърби свива рамене.

— За мен няма значение. Смятах, че обичате да взривявате разни неща.

— О, разбира се, че обичаме — уверява я той. — Само че се опитваме да го избегнем, ако е възможно. Защото съседите стават нервни. — Брейди се навежда над масата и разпъва картата на имота. — Ето какво предлагам аз. Бездруго ще имаме проблем, ако се опитаме да влезем пешком. Ще ни види от километри. По дяволите, възможно е дори да е минирал земята си. Вместо това ще се изсипем от въздуха.

— С хеликоптер? — пита Алън.

— Да. — Брейди сочи едно място пред къщата. — Ще се приземим под ъгъл, за да му е по-трудно да стреля по нас. Ще се молим да няма базука или нещо също толкова мощно. Ще стоварим цялата си огнева мощ. Която не е никак малка — мисля, че можем да се докопаме до две-три картечници и няколко гранати. Ще привлечем вниманието му. Ще има чувството, че е започнала Трета световна война.

— Готско — казва Кърби.

— Да. Докато всичко това се случва, вие двете ще се придвижите към задния вход, след което по ваш сигнал ще хвърлим сълзотворен газ. Прониквате и… — Брейди разперва ръце.

— И се надяваме, че няма да се наложи да убием бедния човечец — довършва Кърби вместо него.

Брейди ме поглежда.

— Как ти звучи това?

— Като много лоша идея — отвръщам аз, — но определено е най-добрата предвид обстоятелствата. — Поглеждам колко е часът. — Сега е четири. Колко време ви трябва, за да се подготвите?

Можем да излетим след половин час. А вие? Ще ви трябват жилетки и противогази.

— Аз не искам жилетка — изчуруликва Кърби. — Само ме забавя. Но противогаза няма да го откажа.

— Погребението си е твое — свива рамене Брейди.

Тя удря ръката му.

— Представа си нямаш колко пъти съм чувала това.

Точно както Алън преди ден, така и Брейди потърква удареното място на ръката си изненадан.

— Ох.

— Така казват всички — отвръща Кърби. — Е, вече може ли да отидем да застреляме нещо? — Хваща се за оръжието, което беше извадила по-рано. — Патлакът ми е нов — обяснява тя. — Трябва да го изпробвам.