Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Час по-късно унищожи писмото и отиде да се види с Джанет.

ЕДИН ДЕН ТОЙ Я ПОСЕТИ В КЪЩАТА НА КИНГСЛИ, около година по-късно, когато беше сама у дома. Семейството беше излязло някъде, а тя не се чувстваше добре (така каза, защото не беше готова да се привързва към хора, които съвсем скоро можеха да се споминат).

Майкъл вече беше започнал да спи с нея. В началото се страхуваше от реакцията си, но трябваше да остане тук заради безопасността на Тереза. Трябваше да чака. Но какво щеше да стане, ако я докоснеше и тя просто… полудееше?

Не беше чак толкова зле. Мразеше Майкъл, така беше, но все пак той не беше възрастен. Имаше разлика. Не знаеше защо, но така беше. Също така беше почти сигурно, че Странника щеше да го убие. Това я накара да се усмихне. Веднъж, след като бяха правили секс, тя се усмихна и Майкъл забеляза това.

— Какво ти е толкова забавно?

Просто си мисля как умираш — помисли си.

— Нищо — отговори на глас.

Не желаеше същото на Дийн и Лоръл. Лоръл не беше перфектната майка, не беше като Дезире, но не беше и лоша. На моменти се държеше много добре и Сара усещаше как все повече се сближаваше с нея. Затова се опитваше да страни колкото се може повече.

Сара беше в стаята си, седнала зад компютъра, когато се появи. Беше ранен следобед. На главата си беше сложил добре познатия чорапогащник. Усмихваше се. Винаги се усмихваше.

— Здравей, Малка Скръб.

Сара не отговори нищо. Просто зачака. Точно това правеше в последно време. Почти не говореше, стремеше се да не изпитва нищо и чакаше.

Той се приближи и седна на леглото.

— Получила си писмото ми и си му повярвала. Много добре, Сара, защото аз винаги казвам истината. Тереза е жива и ти й помогна да остане такава.

Сара съумя да отговори:

— Нарани ли я?

— Да. Когато приключим тук, ще се върна у дома и отново ще я нараня. Но докато правиш каквото ти кажа, няма да я убия.

Сара усети как нещо в нея се надига. Необходимо й беше малко време, за да разбере какво.

Омраза. Чувстваше омраза.

— Мразя те — каза на Странника тя. Гласът й не беше гневен. Беше напълно нормален. Като на човек, който казваше истината.

— Знам — отвърна той. — А сега ме слушай. Ще ти кажа какво трябва да направиш. Когато приключа, ще ми дадеш своя отговор.

САРА Е ОТЛЕПИЛА ОЧИ ОТ ПОДА И СЕ Е ОБЪРНАЛА КЪМ МЕН. Виждам изтощението й и то ме ужасява. Тя е човек, който вече се е предал.

— Какво ти каза той? — питам аз. Внимавам гласът ми да е лишен от всякакви емоции — от всякакви, — за да не си помисли, че я осъждам.

Сара извръща поглед от мен.

— Каза ми, че се нуждае от паролата на компютъра на Майкъл. Каза ми, че ще отведе ченгетата до грешния човек и аз ще му помогна за това. Като напиша дневник. Като те потърся.

— Искал е да потърсиш точно мен?

Гласът й е безизразен:

— Да.

— Какво е имал предвид с „грешния човек“?

— Каза ми, че работата му не е приключила. Не знам какво е имал предвид. Каза ми, че в един момент е обмислял да се предаде, но после е променил решението си.

Осмислям всичко това. Две неща възникват в главата ми:

Първата: Джеймс беше прав за него.

Втората: Не е Кабрера.

Следва въпрос:

Защо Кабрера е намесен?

— Той каза ли ти нещо друго?

Сара ме поглежда замислена, погледът й ме преценява. Прилича на човек, който знае някаква голяма тайна, но претегля рисковете от споделянето й.

— Сара, осъзнавам какво е направил. Направил е същото, което е сторил на майка ти, Кати Джоунс и всички останали. Избрал е човек, когото обичаш, и го е използвал, за да те накара да правиш разни неща. — Срещам погледа й. — Вината не е твоя. Не те виня. Трябва да ме погледнеш, да ме чуеш и да ми повярваш.

Лицето й започва да почервенява. Дали от тъга или гняв, не мога да преценя.

— Но… но аз знаех ! Знаех, че ще дойде и ще стори някои неща на Дийн, Лоръл и Майкъл. И… — тя си поема дълбоко въздух и изхълцва —…когато ме накара да прережа гърлото на Майкъл, единственото, за което можех да мисля, беше как се усмихвах, когато си мислех за с-с-с-с-смъртта му и после ти, после те излъгах и… и… и онзи човек взриви сградата ви днес, нарани много хора, дори някои умряха и… — лицето й пребледнява —…можех да го доведа тук. Можеше да нарани Бони и Елейна. Знаех това.

— Той е искал да знаеш, Сара — казвам й.

Тя става и започва да ходи напред-назад, напред-назад, а по лицето й се стичат сълзи.

— Има още, Смоуки. Той ми каза, че ако правя каквото ми каже, ще ги пусне.