Коди Макфейден - Лицето на смъртта

ЗА РАЗЛИКА ОТ КЪРБИ АЗ ИСКАМ ЖИЛЕТКА. Разбирам я защо не ги харесва, но на мен ми липсва хищническата й нагласа. Кърби е родена за всичко това, да разбива врати и да влиза в къщи, които са обгазени и в които куршумите летят като вихрушка. Кърби си няма Бони, която я чака вкъщи. Аз си имам.

— Този гаден противогаз ще ми развали прическата — отбелязва тя, докато го оглежда.

Прикрили сме се зад една стена в задната част на имението. Тя е висока около метър и осемдесет и има за цел да държи любопитните погледи настрана. Няма драма тук. Разполагаме с две стълби по метър и двадесет.

Предложиха ни автомати МР5, но и двете отказахме. Придържай се към познатите неща е старо правило, което трябва да се следва в подобни тактически ситуации. Познавам до болка пистолета си, лъскавата ми, черна берета, както познавам цвета на очите си. Кърби изстреля остроумна забележка, че автоматът не се връзва добре с тоалета й, но знам, че причината за отказа й беше същата като моята — ползвай собственото си оръжие. И нейното беше пистолет.

— Готови сме да ритаме задници, край — изрича тихичко Кърби на микрофона на яката си.

— Разбрано — отвръща след малко Брейди. — Армагедонът ще настъпи до две минути, по мой сигнал. Едно, две, три — сигнал.

— Оффф, пак си сверяват часовниците — прошепва спътницата ми.

— Отброяването вече започна, Кърби — казва Брейди. — Разбра ли?

— Да, шефе. — Поглежда ме и се ухилва. — Хей, Буун. Все още ли смяташ, че не съм опасна?

— Хич не смятам така, ПЗ — разнася се веселият глас на младия мъж. ПЗ означава „плажно зайче“. — Ти си голяма беля в красива опаковка, спор няма.

Кърби проверява оръжието си, докато се шегува с момчетата. Нямам желание да се присъединя към тях. Стомахът ми е свит и съм толкова пренавита, че имам чувството, че ще започна да бълвам искри.

Поне ръцете ти са сухи — мисля си.

Такива си бяха. Независимо от положението ми, независимо в какви опасности попадах, ръцете ми никога не се потяха по време на престрелка и никога не трепереха.

— Четиридесет и пет секунди, докато стане грозно — съобщава отегчен Брейди.

Мисля си за Густаво Кабрера. Чудя се дали е стиснал някакво оръжие, докато наблюдава през прозореца. Дали ръцете му треперят, или са стабилни? За какво си мисли?

— Тридесет секунди — обявява Брейди.

— Как е положението при теб? — пита ме Кърби. Гласът й е оживен, но очите й ме преценяват. Претеглят ме. Полза или тежест? — питат те.

Показвам й ръката си. Готовността й да действа.

Тя кима.

— Готско.

— Петнадесет секунди до Деня на страшния съд.

Кърби проверява пистолета си, като през цялото време си тананика. В първия момент не мога да разпозная мелодията, но после го правя. Тя е от филма „Янки Дудъл Денди“. Спътницата ми ме хваща, че съм я зяпнала.

— Обичам класики — свива рамене.

— Десет секунди. Бъдете готови.

Стъпваме върху стълбите си.

Ендорфиновите ми приятели са се завърнали и са довели другарчетата си.

(Страх и еуфория, еуфория и страх )

— Пет секунди. Пригответе се да отворите вратите на ада.

— Само кажи думата, татенце — казва Кърби, изпълнена от добро настроение, дори когато погледът й на убиец се е завърнал.

Картечницата изревава толкова силно, че ревът й се носи надалеч.

— Наш ред е! — провиква се Кърби.

Покатерваме се по стълбите, стигаме върха на стената и се набираме върху нея. Обръщаме се и увисваме като жени, които правят набирания, преди да скочим от другата страна. В истинския свят няма подскоци и търкулвания, прекалено е лесно да си изкривим глезените.

Стрелбата продължава. Виждам проблясъци над къщата. Чувам грохота на хеликоптера и поредица от гръмки звуци, които според мен са зашеметяващи гранати. Докато бягам, чувам нещо друго. Не мога да го разпозная веднага. Ответен огън, произведен от автоматично оръжие.

Двете с Кърби побягваме към задната част на къщата. Тя се движи по-бързо от мен, защото не носи жилетка и няколко години отгоре.

Къщата е по-малка, отколкото очаквах за постройка на такъв огромен парцел. Според плановете е под триста квадрата, разположени само на един етаж. Има черна врата, зад която се намира малък коридор, водещ към кухнята. Стигаме до нея. Задъхана съм. Кърби няма подобни проблеми.

— На позиция сме, господин шефе, сър — съобщава на Брейди тя.

— Разбрано. Започваме да косим.

Това означава, че ще се развихрят с картечницата така, сякаш утре няма да има нов ден, и ще започнат да хвърлят зашеметяващи гранати и сълзотворен газ през прозорците.