Джон Ле Карре - Изменник по вкуса ни

Да сменят къщата? Да се прехвърлят през нощта в Цюрих, Базел или Женева? И какво ще постигнат с това? Само ще оставят зад себе си разбунено гнездо на оси — озадачени магазинери, хазяи, агенти по недвижими имоти, селските клюкари.

— Мога да те снабдя с някой и друг пищов, ако те интересува — предложи Оли при поредния си нещастен опит да развесели Люк. — Доколкото чувам, независимо от новите закони, всяка къща в селото била въоръжена до зъби. Готвели се да посрещнат руснаците. Добре че не са наясно кой точно им гостува в момента, а?

— Дано и не разберат — отвърна му Люк с храбра усмивка.

Пери и Гейл намираха нещо идилично в ежедневието си — нещо чисто, както се изразяваше замислено Дима. Сякаш ги бяха спуснали в някакъв далечен аванпост на човечеството със задачата да се грижат най-старателно за своите подопечни.

И когато не беше сред природата с момчетата — Люк все го подтикваше да ги прекарва по най-отдалечените пътеки, а Алексей бе открил, че в крайна сметка не страда от световъртеж, а от непоносимост към Макс, — Пери си правеше привечерни разходки с Дима или присядаше до него на някоя пейка в края на гората и го наблюдаваше как гледа долината със същия онзи гняв, с който прекъсна монолога си в гарвановото гнездо в „Трите комина“ и впери поглед в мрака, обърса уста с опакото на ръката си, отпи яко от водката и продължи да гледа ядно. Друг път искаше да го оставят сам в гората с диктофона, при което Оли, или Люк, го охраняваше скришом от разстояние. Но не им даваше касетите, които представляваха част от застрахователната му полица.

Пери обаче забелязваше, че изминалите дни — колкото и да бяха — го бяха състарили. Нищо чудно да бе започнал да осъзнава чудовищността на своето вероломство. И докато гледаше с празен поглед във вечността или диктуваше глухо в касетофона си, търсеше и някакво вътрешно помирение. Така поне подсказваше демонстративната му проява на загриженост към Тамара. Изглежда, възродилият се инстинкт на вора във вярата бе постлал пътя му към жената.

— Докато умре моята Тамара, Бог може и да е оглушал от шибаните молитви, с които го залива — отбеляза гордо веднъж, с което създаде у Пери впечатлението, че е далеч по-неуверен в собственото си избавление.

Пери не преставаше да се чуди и на търпението, което Дима проявяваше спрямо самия него, което нарастваше обратнопропорционално на презрението му към половинчатите обещания на Люк, които същият оттегляше едва ли не на мига.

— Ти, професоре, не се притеснявай. Един ден всички ние ще сме щастливи, помни ми думите. Ще се измъкнем от това лайняно положение — заявяваше му с положена собственически върху рамото му длан, докато се разхождаха по пътеката. — Виктор и Алексей те възприемат като някакъв шибан герой. И някой ден, току-виж, и от теб направили вор.

Но Пери ни най-малко не се подведе по буйния смях, който последва горното предположение. От доста дни насам бе взел да се вижда все повече в ролята на наследник на Димината верига от дълбоки мъжки дружби: с покойния Никита, който го бе направил мъж; с убития Миша, ученика му, който той, за най-голям свой срам, не бе успял да опази; и с всички онези бойци и железни мъже, които са властвали над него, докато бил в затвора в Колима и след това.

Много повече го изненада невероятното му наглед назначение като среднощен изповедник на Хектор. Нито на Гейл, нито на самия него му бе необходимо Люк да им съобщава с думи — стигаше им ежедневното му шикалкавене, — че нещата в Лондон не се развиваха така гладко, както очакваше Хектор. Колкото и да се мъчеше да го прикрива, със самия език на тялото си Люк издаваше до каква степен и той се измъчва от емоционалното напрежение.

Така че кодираната мелодия на мобифона в един часа след полунощ накара Пери да седне стреснат в леглото, а Гейл, без да дочака да разбере кой го търси — да се втурне по коридора да нагледа спящите момиченца, при което първата му мисъл, след като чу гласа на Хектор, бе, че онзи ще го помоли да повдигне духа на Люк или — което би предпочел — да поеме по-активна роля в тайното прехвърляне на Дима в Англия.

— Ще ми отделиш ли две минути да си поговорим, Милтън?

Нима това наистина бе гласът на Хектор, или чуваше магнетофон, чиито батерии са взели да се изтощават?

— Поговори ми.

— Има един полски философ, когото от време на време си препрочитам.

— Как се казва?

— Колаковски. Предполагам, че си го чувал.

Пери не намери за нужно да му признае, че го е чувал.