Джон Ле Карре - Изменник по вкуса ни

— Боя се, че точно с това си имаме работа.

— А пък аз си мислех, че работим с хора.

— Ами точно за хората става дума — не можа да се сдържи Люк. — И именно по тази причина Хектор иска ти да си човекът, който ще съобщи това на Дима. Смята, че ще е по-добре да го чуе от теб, отколкото от мен. С което съм напълно съгласен. Но предлагам да не го правиш сега. Достатъчно ще е да му го кажеш рано утре вечер. Не ни трябва да го обмисля цяла нощ. Някъде към шест, да речем, че да има време да се приготви.

Тоя човек не знае ли кога да поотстъпи? — чудеше се Люк. Докога ще срещам кривия му поглед?

— А ако не достави очакваното? — поинтересува се Пери.

— Дотам още никой не е стигнал. Боя се, че такива неща се правят бавно. Стъпка по стъпка. Нищо не върви по права линия. — След което се изпуска и веднага съжалява, че го е казал: — Ние тук не сме учени. Ние сме хора на действието.

— Трябва да говоря с Хектор.

— И той предположи, че така ще кажеш. Чака те да му се обадиш.

Пери тръгва — сам — нагоре по пътеката към гората, по която се е разхождал с Дима. Стига до една пейка, обърсва с длан вечерната роса, сяда и изчаква мисълта му да се проясни. Под себе си, в осветената къща, вижда как Гейл, четирите деца и Наташа са клекнали в кръг по пода на остъклената стая около таблото за „Монополи“. Чува възмутен врясък от Катя, последван от протестен лай от страна на Алексей. Измъква мобифона от джоба си и се втренчва в него в полумрака, преди да натисне бутона за връзка с Хектор и да чуе на мига гласа му.

— Разкрасения вариант ли предпочиташ да чуеш или голата истина?

Пак е едновремешният Хектор — онзи, който му харесва; онзи, който му се беше накарал в тайната квартира в Блумсбъри.

— Голата истина ще свърши работа.

— Чуй я тогава. Ако прехвърлим тук нашия човек, ще го изслушат и ще си съставят преценка. Повече от това не можах да изкопча от тях. До вчера те дори и дотук не желаеха да стигнат.

— Кои „те“?

— Властите. Онези. За кого мислиш, че става дума, мама му стара? А ако решат, че не отговаря на предварителните описания, ще го хвърлят обратно във водата.

— Коя вода?

— Руската най-вероятно. Какво значение има? Но работата е там, че той неминуемо ще отговори на очакванията им. Аз съм сигурен, а и ти го знаеш. А щом решат да го оставят, за което ще са необходими не повече от ден-два, ще са готови да купят и цялата катастрофа: жена, деца, децата на приятеля му, та дори и кучето, ако има такова.

— Няма куче.

— Казано накратко — по принцип приемат цялата сделка.

— По кой принцип?

— Млъкни, ако обичаш. От сутринта слушам как тия прекалено образовани задници от Уайтхол цепят косъма на две, така че най-малко имам нужда от още един. Вече се договорихме. Стига нашият човек да предостави очакваната стока, останалите ще дойдат със съответната експедитивност. Обещаха ми го и нямам друг избор, освен да им вярвам.

Пери затвори очи и пое глътка планински въздух.

— И какво искаш от мен?

— Нищо по-различно от онова, което правиш от самото начало. Да направиш компромис с благородните си принципи в името на всеобщото благо. Насапунисай го хубаво. Ако му кажеш, че всичко е „може би“, той няма да дойде. Но ако го убедиш, че приемаме безусловно неговите условия, но ще се наложи да позабавим леко събирането с любимите му хора, ще кандиса. Там ли си още?

— Отчасти.

— Пак му кажи истината, но избирателно. Ако му направиш и най-малкия намек, че му кроим мръсен номер, той веднага ще го улови. Понеже колкото сме английски джентълмени, привърженици на честната игра, в същото време сме и лайнари от вероломния Албион. Чу ли ме какво ти казвам, или си говоря на стената?

— Чух те.

— Кажи ми тогава, че не съм прав. Кажи ми, че не съм го преценил правилно. Че имаш по-добър план. Сега си ти, или никой. Настъпи славният ти час. Ако и на теб не повярва, никому няма да повярва.

Лежаха в леглото. Полунощ бе отминала. Гейл, полузаспала, почти нищо не бе казала.

— Донякъде са му го иззели от ръцете — рече Пери.

— За Хектор ли говориш?

— Такова усещане имам.

— Може пък още от самото начало да не е било в неговите ръце — подсказа Гейл. А след малко: — Ти какво реши за себе си?

— Нищо още.

— Значи, си решил според мен. И липсата на решение е равносилна на решение. Според мен ти си решил и затова сън не те лови.

Следващата вечер, шест без петнайсет. Поднесеното от Оли сирене фондю се бе усладило на всички и масата вече бе раздигната. Дима и Пери останаха сами в столовата, застанали лице в лице под многоцветния полилей от метална сплав. Люк тактично излезе на разходка из селото. По идея на Гейл момиченцата гледаха за кой ли път „Мери Попинс“. Тамара се бе оттеглила във всекидневната.