Джон Ле Карре: Изменник по вкуса ни

В седем часа в карибското утро на остров Антигуа човек на име Перегрин Мейкпийс, наричан от близките му Пери — виден, всестранно развит спортсмен аматьор, преподавал доскоро английска литература в един от прославените колежи на Оксфордския университет, — изигра тенис мач от три сета срещу някой си Дима — мускулест плешив руснак на петдесет и пет, с кафяви очи и с вдървена, но изпълнена с достойнство стойка. Довелите до въпросния тенис мач обстоятелства бяха подложени чевръсто на подробно проучване от британски агенти, които по професия не са склонни да отдават нищо на случайността. При което се оказа, че поне Пери не носи никаква вина за довелите го дотам събития.

Настъпилият три месеца преди това негов трийсети рожден ден бе предизвикал коренна промяна в живота му, натрупвала се неволно в съзнанието му в продължение на година, че и повече. В осем сутринта, след като бе пробягал единайсет километра, той седеше с опряна върху дланите глава в скромното си оксфордско жилище, но не успяваше ни най-малко да облекчи усещането си за предстоящо бедствие; ровеше из душата си с цел да отчете какво точно е постигнал през първата третина от своя живот, ако се изключеше извинението, което си беше създал, да не се ангажира със света отвъд замечтаните островърхи кули на университетския град.

Защо?

След като всеки страничен наблюдател би казал, че е постигнал върха в академичното си развитие. Завършилият държавна гимназия син на гимназиални учители пристига в Оксфорд от Лондонския университет с куп академични почести и заема за тригодишен срок длъжността, с която е удостоен от старинен, заможен и залагащ на преуспяването колеж. Малкото му име — по традиция принадлежащо към по-висшите слоеве на английското общество — издава, че е пряк потомък на демагог оратор — на прелата в Методистката църква от деветнайсети век Артър Перегрин от град Хъдърсфийлд.

В свободното от преподавателска дейност време през семестъра се отличава в кросови бягания и други спортове. Вечер помага в местния младежки клуб. През ваканциите покорява трудни върхове и изключително тежки планински маршрути. И въпреки всичко отказва предложеното му от колежа постоянно преподавателско място, което, според настоящия му вкиснат мироглед, е равностойно на доживотна присъда.

Пак се пита: Защо?

През отминалия семестър изнесе поредица лекции за Джордж Оруел под общото заглавие „Задушава ли се Великобритания?“ и сам се уплаши от собствената си реторика. Дали изобщо е допускал Оруел, че същите натежали от преяждане гласове, които са го измъчвали през 30-те години на миналия век, същата осакатяваща некомпетентност, пристрастеността към военни авантюри и присвояването на властелински права над света ще тържествуват и през 2009-а?

И след като не предизвика реакция върху втренчените в него безизразни студентски лица, сам си отговори: Не. Може да се заяви най-категорично, че Оруел не би допуснал подобна мисъл. А ако я бе допуснал, е щял да се разбунтува. И да изпотроши сума ти витрини по улиците.

Разнищил бе най-безмилостно темата с дългогодишната си приятелка Гейл, докато се излежаваха в леглото й след вечерята по случай рождения му ден в апартамента на Примроуз Хил, наследен частично от иначе безпаричния й баща.

— Ненавиждам всички преподаватели и нямам никакво желание да съм един от тях. Мразя академичния свят и бих се чувствал съвсем свободен, ако никога повече не ми се наложи да нося проклетото им професорско наметало — ораторстваше Пери над сгушилата се удобно върху рамото му златистокестенява главица.

И след като не получи нищо друго освен съчувствено измъркване, продължи:

— Да набивам мъдрости за Байрон, Кийтс и Уърдсуърт в умовете на тъпеещи студенти, чиято висша амбиция е да се дипломират, да се изчукат и да забогатеят ли? Правил съм го. Мога го. Майната му.

След което вдигна мизата.

— Май единственото, което наистина би ме задържало в тая държава, е някоя кървава революция.

При което Гейл — отракана млада и перспективна адвокатка, надарена с хубост и остроумие, прекалено остро понякога и за самата нея, да не говорим за Пери — отчете, че нито една революция не би била завършена без негово участие.

И двамата се явяваха де факто сираци. Но докато покойните родители на Пери бяха олицетворение на високопарната християнсоциалистическа въздържаност, онези на Гейл бяха точно обратното. Баща й — симпатичен бездарен актьор — бе починал преждевременно от пиене, шейсет цигари на ден и неуместна страст по шавливата си жена. Майка й — също актриса, но не толкова симпатична — зарязала семейното огнище, когато Гейл била на тринайсет, и живеела скромно в испанския курорт Коста Брава с някакъв втори оператор от телевизията.