Джон Ле Карре - Изменник по вкуса ни

— На двойки? — попита Пери, докато се мъчеше да се измъкне от приковалите го очи на Дима, за да погледне несигурно Гейл.

Марк обаче, овладял необходимото му предмостие, настъпи самоуверено.

— Съжалявам, Пери, но няма да стане — намеси се енергично той. — Моят приятел Дима играе само по единично, нали така, сър? Понеже обича да разчита само на себе си. И да отговаря сам за собствените си грешки, нали така казахте веднъж? Помня как наскоро точно тези думи изрекохте и ги възприех с душата си.

Усетила, че Пери се колебае, но и е готов да се поддаде на изкушението, Гейл се втурна да го спасява.

— Мен не ме мисли, Пери. Ако ти се играе по единично, играй. Все ще си намеря някаква занимавка.

— Пери, според мен не бива да се колебаете дали да удовлетворите този джентълмен — настоя и Марк в подкрепа на своята позиция. — Ако залагах на състезания, много щях да се озоря да реша на кой от вас двама ви да отдам предпочитанията си, кълна ви се.

Чакай, чакай! Дима наистина ли провлачи леко левия си крак, докато се отдалечаваше? Или просто му е трудно да мъкне по цял ден този огромен торс?

И точно в този момент ли Пери за пръв път забеляза двамата бели мъже, които се мотаеха безцелно около портата към корта? Единият — с прихванати зад гърба ръце, а другият — кръстосал ги пред гърдите си. И двамата по анцузи. Единият рус, с бебешко лице, а другият — тъмнокос и апатичен.

И така да е било, станало е съвсем подсъзнателно, твърдеше той неохотно пред мъжа, който му се беше представил с името Люк, и жената, представила се като Ивон, докато четиримата седяха около овалната маса в сутерена на една от редицата еднотипни къщи в лондонския квартал Блумсбъри десет дни по-късно.

Дотам от апартамента на Гейл в Примроуз Хил ги бе докарал в черно такси Оли — едър, жизнерадостен мъж с барета и обица. Отвори им Люк, а зад него ги чакаше Ивон. Ръкуваха се в застланото с дебел мокет преддверие, където още миришеше на прясна боя. Изслушаха благодарностите на Люк за това, че са дошли, и бяха отведени в този приспособен сутерен с маса, шест стола и кухненски бокс. Матовите стъкла на прозорците, във формата на полумесец, монтирани високо на външната стена, пропускаха мержелеещите се нозе на минаващите горе по тротоара пешеходци.

След което ги лишиха от мобифоните им и ги приканиха да подпишат декларации за спазване на закона за държавната тайна. Юристката Гейл прочете текста и се вбеси.

— Само през трупа ми!

Пери обаче просто измърмори:

— Абе какво значение има?

И нетърпеливо подписа своята.

След като зачеркна две-три думи и вписа свои фрази, Гейл се подписа с особено мнение. Осветлението в сутерена се ограничаваше до провесената над масата съвсем слаба крушка. Тухлените стени излъчваха едва доловим аромат на стар портвайн.

Люк беше вежлив, гладко обръснат, към четирийсет и пет годишен и — в очите на Гейл — прекалено дребен. Мъжете шпиони, рече си тя с причинена от притеснението фалшива веселост, трябва да са поне с един номер по-големи. С изпънатата си стойка, стоящия му по мярка сив костюм и малките, затъкнати зад ушите рогца от посивели коси Люк й напомняше по-скоро на вежлив джентълмен жокей.

Ивон от своя страна надали беше много по-възрастна от Гейл. В началото се стори на Гейл превзета, но същевременно, по някакъв си неин интелектуален начин — и красива. В скучен делови костюм, с късо подстригана коса и без никакъв грим изглеждаше ненужно състарена и — пак според упорито игривата преценка на Гейл — прекалено усърдна за една жена в шпионажа.

— Значи, вие изобщо не ги възприехте като телохранители — подсказа Люк, докато гладко вчесаната му глава местеше любопитния му поглед от единия му събеседник на отсрещната страна към другия и обратно. — Тоест, когато останахте насаме, не си казахте нещо от рода на: „Абе не ти ли се стори малко необичайно, че тоя Дима, какъвто и да е той, е охраняван така плътно?“.

Ние с Пери по такъв начин ли разговаряме? — помисли си Гейл. Нямах представа.

— Няма спор, че ги забелязах — призна си Пери. — Но ако питате дали си дадох сметка какви са, отговорът ми е: не. Ако изобщо нещо ми е минало през ум, сигурно е било, че са дошли и те да играят. — И както опипваше старателно веждата си с дългите си пръсти, добави: — Човек поначало не си казва на мига „Аха, телохранители“, нали така? Е, хора като вас може и да си го помислят. Поради света, който обитавате. Но на един обикновен гражданин надали тъкмо това би му хрумнало.