Джон Ле Карре - Изменник по вкуса ни

— Това е всичко, което апаратчиците могат да предложат — каза Пери. — Ти заминаваш довечера за Лондон, а семейството ти идва след два-три дни. Апаратчиците настояват. И те са длъжни да спазват определени правила. Има си правила за всичко. Дори за случаи като твоя. — Използваше кратки изречения и беше нащрек да долови и най-малката промяна в чертите на Дима — признак на омекване, проблясък на съпротива, но лицето отпреде му си оставаше нечетливо.

— Искат да отида сам ли?

— Не сам. И Дик ще отлети с теб за Лондон. Щом приключат формалностите и апаратчиците задоволят изискванията на правилника си, всички ние ще ви последваме в Англия. И Гейл ще се погрижи за Наташа — добави с надеждата да уталожи първата, според него, грижа на Дима.

— Тя моята Наташа да не е болна?

— Боже мой, изобщо не е болна. Но е млада. И красива. И темпераментна. И чиста. Та ще има нужда от доста грижи в една непозната държава, нищо друго.

— Прав си — съгласи се Дима и кимна за потвърждение с плешивата си глава. — Прав си. Тя е красива като майка си.

После рязко извърна глава настрани, оттам — надолу и се втренчи в някаква тъмна пропаст на тревога или спомени, до която Пери нямаше достъп. Нима знае? Нима от пристъп на яд, интимност или разсеяност Тамара му го е казала? И нима, противно на всички Наташини очаквания, Дима е поел върху себе си тайната и болката й, вместо да запраши да търси Макс? Едно само му ставаше ясно на Пери: на мястото на очаквания от него изблик на гняв и отрицание се бе появило зараждащото се затворническо чувство на примирение пред лицето на бюрократичната власт; а така осъзнат, този факт тревожеше Пери по-дълбоко, отколкото всеки евентуален взрив на насилие.

— Два-три дни, а? — повтори Дима, но с тон, сякаш ставаше дума за доживотна присъда.

— Така казват: до два-три дни.

— Така ли каза Том? Два-три дни?

— Да.

— Тоя Том е свестен човек, а?

— Да, според мен.

— И Дик. Насмалко да очука онова копеле.

Двамата смляха едновременно тази мисъл.

— А за моята Тамара ще се погрижи ли Гейл?

— Гейл ще полага най-големи грижи за твоята Тамара. И момчетата ще й помагат. И аз ще съм тук. Всички ще се грижим за семейството, докато ги прехвърлим. После ще се грижим за всички ви в Англия.

Дима заразсъждава по въпроса и идеята, изглежда, все повече му се нравеше.

— И моята Наташа ще учи в „Роудийн“?

— Е, може да не е точно в „Роудийн“. Точно това не могат да обещаят. Но може пък да намерим нещо още по-хубаво. Ще запишем всичките деца в хубави училища. И ще им хареса.

Рисуваха заедно фалшив хоризонт. Пери го съзнаваше, а изглежда, че и Дима го съзнаваше, но го и приемаше радушно, ако се съдеше по извития му назад гръбнак, издутия гръден кош и постепенно залялата лицето му делфинска усмивка, която Пери помнеше от първата им среща на тенис корта в Антигуа.

— Жени се бързо за тая мацка, професоре. Чу ли ме?

— Ще ти изпратим покана.

— Куп камили дават за нея — измърмори и се ухили на собствената си шега.

Не беше пораженческа усмивка, доколкото можеше да прецени Пери, а усмивка по миналото, сякаш двамата се познаваха открай време — нещо, което Пери започваше да възприема за самата истина.

— Ще му направим ли поне един мач на „Уимбълдън“?

— Разбира се. Най-малкото — на „Куинс“. Там поне още членувам.

— Ама няма да ми лягаш, окей?

— Никакво лягане.

— Дай да играем на вързано, а? Че да ни е по-интересно.

— Не мога да си го позволя. Току-виж, взема, че падна.

— Шубе те е, а?

— Боя се, че е така.

И за финал — ужасяващата го прегръдка: продължителното състояние на плен на този огромен и влажен треперещ торс, което нямаше край. Но когато се отлепиха един от друг, Пери забеляза, че животът се е оттекъл от лицето на Дима, а светлината — от кафявите му очи. После, като по команда, той се извъртя кръгом на пета и се запъти към всекидневната, където го очакваше Тамара и цялото му семейство.

Вероятността Пери да отлети за Англия с Дима през тази или която и да било вечер беше изключена от самото начало. Люк си го знаеше и напълно очакваше категоричното „не“ на Хектор, когато все пак реши да му зададе въпроса. Ако по някакви непредвидими причини беше получил положителен отговор, Люк бе готов моментално да се противопостави: в професионалната схема на нещата просто липсва място за неподготвени аматьори ентусиасти да ескортират по въздуха изменници с висока стойност.

Дори това, че Люк се съгласи Пери да ги съпроводи до Берн-Белп, бе продиктувано не толкова от съчувствие към Пери, колкото от здрави оперативни съображения. Когато отмъкваш основен източник от семейното му лоно и го предаваш без никакви конкретни гаранции на Службата, на която си подчинен, разсъждаваше неохотно Люк, разумно е все пак да му подсигуриш поне утешителното присъствие на наставника, който той сам си е избрал.