Джон Ле Карре - Изменник по вкуса ни

Липсваха и формалности: ако не се смяташе за формалност кратката раздумка насаме между Пери и някакъв уморен мъж с посивяло лице и син гащеризон, който май беше единственото налично служебно лице. По някое време Люк показа на човека нещо като документ — прекалено малък, за да е паспорт; изглежда, беше я картичка, я шофьорска книжка, или пък пълен с нещо малък плик?

Каквото и да бе то, сиволикият мъж, изглежда, реши, че следва да го огледа по-подробно, понеже се извърна и се присви под идващото отгоре лъчисто осветление, а когато пак се обърна с лице към Люк, онова, което преди се беше намирало в ръката му, вече го нямаше, което означаваше, че или го е задържал, или го е върнал скришом на Люк, без Пери да го забележи.

А след сивия мъж — който изчезна, без да каже и една дума на какъвто и да било език — последва лабиринт от сиви паравани, но никой не ги наблюдаваше, докато минаха между тях. А след лабиринта — неподвижна багажна лента и двойна тежка автоматична врата, която се отвори още докато я приближаваха — нима минахме всички проверки? Невъзможно! — после празна зала за заминаващи пътници с четири стъклени врати, извеждащи право на пистата. И през цялото това време — нито една жива душа, която да провери кои са те и какво носят със себе си, да ги накара да събуят обувките и да съблекат палтата си, да ги гледа смръщено през бронираното стъкло, да им щрака с пръсти да си покажат паспортите или да им задава умишлено объркващи въпроси колко дълго са престояли в страната и с каква цел.

И ако цялата тази привилегирована липса на внимание очевидно е била уредена по частен път от Хектор — нещо, което Люк бе подсказал с недомлъвки на Пери, а Хектор на практика лично го бе потвърдил, — Пери можеше само едно да каже: свалям му шапка на този Хектор.

Четирите остъклени врати към откритата писта се сториха на Пери затворени и заключени, но Люк — добрият партньор на катерача — ни най-малко не се заблуждаваше. Отправи се директно към дясната врата, дръпна я леко и — о, чудо! — тя се плъзна по релсите си и пусна палав полъх охлаждащ въздух да влезе с танцова стъпка в залата и да прокара длан по лицето на Пери, за което той бе безкрайно благодарен, понеже по неизвестни причини усещаше, че му е горещо и го е избила пот.

При отворената врата и приканващата ги навън нощ Люк положи длан — нежно, не собственически — върху ръката на Дима, откъсна го от Пери и го поведе без възражения през вратата към пистата, където, сякаш по предварителна уговорка, Люк свърна остро наляво и отведе Дима със себе си, а Пери остана да крачи неловко зад тях като човек, който не е съвсем убеден, че поканата се отнася и до него. Нещо у Дима се беше променило. И Пери изведнъж си даде сметка кое. Докато минаваше през вратата, Дима сне вълнената си шапка и я пусна в близкото кошче за боклук.

А когато Пери взе завоя след тях, зърна онова, което Люк и Дима вече сигурно бяха видели: паркирания на петдесетина метра от тях двумоторен самолет без светлини, с тихо въртящи се витла и с едва забелязващи се двама призрачни пилоти в конусовидния нос.

Разделиха се без каквито и да било сбогувания.

Дали това бе хубаво или тъжно, Пери така и не разбра — нито тогава, нито впоследствие. След толкова много прегръдки и приветствия — истински или предварително уговорени, — след такова изобилие от сбогувания, здрависвания и обяснения в обич, изглежда, сборът от срещи и раздели помежду им вече бе пълен, та просто нямаше място за още една.

Дали пък — вечното „дали“ — Дима не бе прекалено разстроен, за да говори, да се извърне и изобщо да го погледне? Дали по лицето му не се стичаха сълзи, докато крачеше към самолетчето с изненадващо дребните си крачка, пристъпвайки внимателно, като да минаваше по планката на осъдения?

Нито дума към Пери и от Люк, който бе пуснал Дима на една-две крачки пред себе си сякаш да го остави да се наслаждава на липсващите светлини на прожекторите и камерите: очите на Люк не изпускаха вървящия пред него завършен човек и той никак не се интересуваше от останалия сам зад тях Пери. Парадът се състоеше единствено от Дима и достойнството му: гологлав, леко наклонен назад, с прикриваното, но достолепно накуцване.

Естествено, в начина, по който Люк бе заел позицията си спрямо Дима, присъстваше и елемент на тактика. Люк нямаше да е Люк, ако отсъстваше тактиката. Беше като някое хитро пъргаво овчарче от хълмовете на Къмбрия, по които Пери се катереше на младини, подкарало най-добрата си овца към черната паст на колибата с целия си ресурс от умствено и физическо съсредоточаване, готово да скочи при най-малкия й опит да се подплаши, да побегне или просто да се закове на място и да откаже да върви.