Джон Ле Карре - Изменник по вкуса ни

Много му се щеше на Люк да има с кого да сподели мислите си, но — както винаги — такъв човек липсваше. Пери и Гейл не бяха в кръга. Ивон не беше в ефир. А Оли — е, макар и да бе най-добрият черноработник в занаята, Оли не можеше изобщо да се сравнява с Айнщайн, когато станеше дума за кървав двубой при висок залог.

Докато Гейл и Пери се проявяваха в най-добрата си светлина като сурогат родители, отрядни ръководители, играчи на „Монополи“ и гидове на децата, Оли и Люк отчитаха всеки появил се предупредителен признак и ако не го отхвърлеха, го добавяха към все по-нарастващия списък на Люк на неща, за които да се притеснява.

В рамките на една сутрин Оли бе забелязал една и съща двойка да минава два пъти покрай къщата откъм северната й страна, после — два пъти откъм югозападната. Първия път жената беше с жълт шал на главата и зелен лоден, втория път — с широкопола капела и спортен панталон. Но в едни и същи високи обувки и чорапи и с един и същ алпийски бастун. Мъжът пък първия път бе по къси панталонки, а втория — в шалвари на леопардови петна, но е една и съща синя фуражка и с една и съща походка — с прилепени към бедрата почти неподвижни ръце.

А Оли беше преподавал следене в школата за подготовка, така че него трудно можеше да го обори човек.

Откакто Гейл и Наташа се бяха сблъскали с швейцарските власти на „Интерлакен-Ост“, Оли държеше под бдителния си поглед и жп гарата „Венген“. Според железничаря, който си пи кротко биричката с Оли в бар „Айгер“, полицейското присъствие във Венген напоследък се било позасилило; иначе се проявявало само за да разтърват някое сбиване или във вялото търсене на дилъри на дрога. Проверявали хотелските регистри и показвали скришом на билетопродавачите по гарите на нормалната и зъбчатата железница снимка на широколик олисял мъж с брада.

— Интересно дали Дима не си е пуснал брада в самото начало, когато е открил първата си пералня за пари в Брайтън Бийч? — изказа той предположението си пред Люк, докато се разхождаха кротко из градината.

И брада, и мустаци, призна мрачно Люк. Били са част от новата му самоличност, с която успял да влезе в Щатите. И едва преди пет години ги обръснал.

А на всичко отгоре — може и съвпадение да е било, макар Оли категорично да го отричаше, — докато купуваше „Интърнашънъл Хералд Трибюн“ и местната преса от магазинчето на гарата, забеляза същата онази подозрителна двойка, която проучваше и къщата. Седяха в чакалнята с втренчени в стената погледи. Два часа и няколко влака и в двете посоки по-късно не бяха мръднали оттам. Оли не намираше друго обяснение за поведението им, освен някакво недоразумение: или новата смяна, изглежда, е изпуснала влака, така че двамата чакат началниците им да решат какво да правят по-нататък, или — ако се съдеше по избраната от тях позиция, гледаща към първи перон — гледат да видят кой ще слезе от влаковете от Лаутербрунен.

Да не говорим, че и симпатичната продавачка в магазина за сирене ме попита за колко души пазарувам. Може и да се е шегувала с възголямото ми шкембе, но въпросът й никак не ми хареса — добави сякаш от желание да облекчи бремето на Люк, но вече и двамата трудно виждаха смешната страна на нещата.

Люк се притесняваше и от факта, че в къщата имаше четири деца на училищна възраст. След като учебната година в Швейцария е започнала, защо нашите деца не ходят на училище? Същия въпрос му зададе и сестрата в селския медицински кабинет, където отиде на контролен преглед на ръката. Скалъпеното на момента обяснение, че международните училища имали някаква междинна ваканция, му се стори неубедително дори на самия него.

Досега Люк успяваше да задържа Дима в къщата, а самият Дима се съгласяваше, макар и неохотно, понеже се чувстваше негов длъжник. Възторгът му от сблъсъка по стълбите на „Белвю Палас“ не му позволяваше да си представи, че Люк е способен изобщо да сбърка в нещо. Но след като дните взеха да се влачат едва-едва и Люк все повече се затрудняваше да намира поредното извинение за апаратчиците в Лондон, настроението на Дима взе да клони все повече към съпротива, а оттам — и към открит бунт. И понеже му писна от Люк, постави с характерната си прямота въпроса на Пери.

— Ако поискам да изведа Тамара на разходка, ще я изведа — изръмжа. — Виждам красива планина и искам да й я покажа. Тук да не е шибаната Колима? Така предай на Дик. Чуваш ли, професоре?

Тамара обаче реши, че без инвалидна количка няма да може да стигне по полегатата асфалтова пътека до пейките с изглед към долината. Изпратиха Оли да й намери една. С къносаната си коса, омазаната с червило уста и тъмните очила имаше вид на некроманско творение, макар и самият Дима да не беше кой знае колко по-привлекателен в своя работен гащеризон и вълнена ски шапка. Но в тази общност, свикнала с всякакви човешки отклонения, в същото време се явяваха и идеалната възрастна двойка: Дима, бутащ бавно Тамара нагоре по хълма зад къщата, за да й покаже водопада Щаубах и долината Лаутербрунен в цялата им красота.