Джон Ле Карре - Изменник по вкуса ни

Или поне така се увещаваше Люк, така се увещаваше и Оли, а кооптираните членове в групата за наблюдение на квартала Пери и Гейл се съгласяваха — като че имаха друг избор! — което ни най-малко не означаваше, че който и да било от тях, дори момиченцата, се е отърсил съвсем докрай от представата, че се крият и че живеят в надпревара с времето. Та когато на закуска с палачинките специалитет на Оли с бекон и кленов сироп Катя попиташе „Днес ли заминаваме за Англия?“, или Ирина почнеше да врънка, А-ма докога ще чакаме да тръгнем за Англия?“, и двете всъщност говореха от името на всички насядали около масата, като се започне от самия Люк — героя на групата благодарение на гипсираната му десница след падането му по стълбите в хотела му в Берн.

— Що не дадеш тоя хотел под съд, Дик? — насъскваше го Виктор.

— Ще се допитам до адвоката ми по този въпрос — отвърна му Люк с усмивка към Гейл.

А що се отнася до това кога точно ще заминат за Лондон:

— Най-вероятно няма да е днес, Катя, но може би утре или вдругиден — уверяваше я Люк. — Зависи кога ще дойдат визите ви. Знаете каква напаст са апаратчиците, дори и английските, нали?

Но кога, о, кога?

Въпросът измъчваше и Люк през всеки буден или полусънен час на денонощието, докато задъханите бюлетини от Хектор не преставаха да се сипят: веднъж две-три непълни изречения между две съвещания, друг път — цяла еремиада в малките часове след поредния безкраен ден. Объркан от баража противоречащи си сведения, Люк първо прибягна към официално непростимия грях да си ги записва по реда на пристигането им. С подаващите се през гипса смъртнобледи пръстчета на дясната си ръка драскаше най-старателно измислените от самия него стенографски сигли върху отделни листове с размер А4, закупени от Оли от селската книжарница. Но само от едната им страна.

И точно както ги бяха обучавали в школата, открадна стъклото от една рамка със снимка, за да пише върху него; избърсваше старателно стъклото след всяка страница, а написаното криеше зад казанчето, да не би случайно някога да хрумне на Виктор, Алексей, Тамара или Дима да претърсват стаята му.

Но когато взе да се губи в скоростта и сложността на фронтовите депеши от Хектор, успя да убеди Оли да му купи джобен диктофон като за Дима и да го свърже с кодирания му мобифон — поредният смъртен грях в очите на отдела за обучение, но и живо спасение в часовете, през които будуваше в леглото в очакване на Хекторовите неповторими бюлетини:

„На ръба на ножа сме, Люки, но водим в резултата.“

„Прескачам Били Бой и отивам право при шефа. Казал съм му, че разполагаме не с дни, а с часове.“

„Шефът каза да говоря със зама му.“

„Зам. — шефът каза, че щом Били Бой не ще да подпише, и той не щял. Не искал да е само с неговия подпис — или всички от четвъртия етаж да го подкрепят, или няма да се съгласи. Казах майната му.“

„Колкото и да не ти се вярва, Били Бой полека се навива. Рита с всичка сила, но и той не може да отрече истината, когато му я натикат в носа.“

Всичко това — само в първите двайсет и четири часа, откакто Люк прати смъртнобледия философ да се търкаля надолу по стъпалата — подвиг, който Хектор в началото нарече абсолютно гениален, но след като размисли, реши, че не си заслужава да бъде доведен до знанието на зам. — шефа, поне засега.

— Нашият човек в действителност ли уби Ники, Люк?

— Той поне така се надява.

— Да. Разбирам. Но не съм чул нищо по въпроса, а ти?

— Нито звук.

— Били са някакви други двама и всяка прилика е съвсем случайна. Разбрано?

— Разбрано.

Но към средата на следобеда на втория ден тонът на Хектор взе да издава безсилие, макар и не отчаяние. От канцеларията на министър-председателя били постановили, че все пак трябва да се събере кворум на Комисията по правомощията. И настоявали Били Бой Матлок да бъде посветен изцяло — повтарям, изцяло — във всички оперативни подробности, които Хектор досега притискал близо към гърдите си. Били готови да се задоволят с четиричленна работна група с по един представител от външно и вътрешно министерство, от финансите и имиграционното. Неучастващите членове щели да бъдат поканени да ратифицират препоръките със задна дата, което, според канцеларията на министър-председателя, щяло да бъде чиста формалност. Хектор бил приел тези условия с най-голяма неохота. След което най-неочаквано — още вечерта на същия ден — времето се промени и гласът на Хектор се повиши с един тон. Тайният диктофон на Люк му възпроизведе въпросния момент: