Джон Ле Карре - Изменник по вкуса ни

— Не знам.

— Вече му казват ФСБ. Но Пьотър продължава да говори за КГБ. Така че може и да лъже. Пьотър знае всичко за нас. Чел е всичките ни досиета. Майка ми била престъпница, мъжът й бил престъпник, Тамара била престъпница. Баща й го разстреляли. Според братята ми няма човек от Перм, който да не е съвсем криминален. Нищо чудно затова полицията да се интересува от паспорта ми. „Вие от Перм ли сте, Наташа, ако обичате?“ — „Да, господин полицай, от Перм съм. И съм бременна.“ — „Значи, сте съвсем престъпна. Нямате работа в английски пансион, веднага ви вкарваме в затвора!“

Но главата й вече бе полегнала на рамото на Гейл и останалите й думи бяха на руски.

Над нивята се свечеряваше; свечеряваше се и във взетото под наем беемве, тъй като по взаимно съгласие решиха да не включват никакви светлини, нито вътре в колата, нито отвън. Люк се беше заредил с бутилка водка за из път и Дима вече беше изпил половината, но Люк не можеше да си позволи дори да я помирише. По някое време предложи на Дима джобен касетофон да запише каквото е запомнил от подписването в Берн, докато спомените му не са избледнели, но Дима отблъсна устройството с ръка.

— Всичко помня. Няма проблем. Имам копия. Имам и памет. В Лондон всичко ще си спомня. Ти това предай на Том.

Откакто бяха излезли от Берн, Люк караше само по странични пътища — изминаваше известно разстояние, после отбиваше, за да даде възможност на преследвачите, ако имаше такива, да го задминат. Със сигурност дясната му длан беше пострадала, все още беше безчувствена, но като прилагаше сила от рамото и не си мислеше за дланта, успяваше да шофира. Сигурно я беше повредил, когато нанесе удара на смъртнобледия философ.

Разговаряха на руски, тихо, сякаш бяха бегълци. Защо не смеем да повишим глас? — зачуди се Люк. Но факт е, че не ги повишаваха. По едно време паркира в края на борова гора и този път подаде на Дима синя дочена рубашка и дебела черна вълнена скиорска шапка да покрие плешивата си глава. За себе си бе купил джинси, анорак и шапка с помпон. Минаваше осем вечерта и времето застудя. Преди Да навлязат в село Вилдершвил на входа на долината Лаутербрунен, пак спря колата да чуят швейцарските новини и понеже, за свой най-голям срам, не знаеше немски, наложи му се да гадае съдържанието им по лицето на Дима в полумрака.

— Открили са ония копелета — изръмжа глухо на руски Дима. — Двама пияни руски задници се сбили в хотел „Белвю Палас“. Никой не знае защо. Паднали по някакви стъпала и се наранили. Единият — в болница, другият бил добре. Оня в болницата бил доста зле. Ники ще да е. Копелето сигурно се е задушило. Изсипали куп лъжи пред швейцарската полиция, ама от полицията не им вярват, понеже всеки разправял нещо различно. Руското посолство иска да ги откара със самолет у дома. Швейцарската полиция обаче вика: „Не бързайте толкова, мама му стара, искаме да научим още неща от тия задници“. Руският посланик е бесен.

— На ония двамата ли?

— Не. На швейцарците. — Ухили се, пак опъна от шишето с водката, после го размаха пред Люк, който му отказа. — Знаеш ли как става тая работа? Руският посланик се обажда в Кремъл: „Кви са тия шантави копелета?“ От Кремъл се обаждат на Княза: „Какво правят тия твои шибани гъзове, та са се сбили така яко в тоя изискан хотел в Берн — Швейцария?“

— И какво отговаря Княза? — пита Люк, без да споделя лекомислието на Дима.

— Тогава тоя сук Княза се обажда на Емилио: „Емилио. Приятелю мой. Мой мъдри съветнико. Какво са направили тия мои две добри момчета, да му еба майката? Защо са се изпотрепали в някакъв си шибан хотел в Берн?“

— А Емилио какво отговаря? — не отстъпваше Люк.

Настроението на Дима помръкна.

— Емилио вика: „Онова лайно Дима, най-големият перач на пари в света, взе, че изчезна от цялата ни шибана планета.“

На Люк, чиято сила не беше в интригите, нещо не му излизаха сметките. Първо ония двама уж араби полицаи в Париж. Кой ги е пратил? Защо? После двамата бодигардове в „Белвю Палас“: защо дойдоха в хотела след подписването? Кой ги беше пратил? Защо? Кой колко е знаел на кой етап?

Обади се на Оли.

— Всичко ли е спокойно, Хари? — В смисъл: кой вече е в тайната къща и кой още не е? В смисъл: сега и с липсващата Наташа ли ще трябва да се занимавам?

— Да те зарадвам, Дик: последните изостанали се появиха преди две минути — успокои го Оли. — Стигнали без всякакви премеждия, така че всичко е както следва. Да се видим около десет от другата страна на хълма, а? Тъкмо ще се е постъмнило хубаво.