Джон Ле Карре - Изменник по вкуса ни

— Какво да се питате?

Гейл придърпа друга табуретка и седна до Наташа. Положи ръка върху раменете й и нежно придърпа главата на Наташа към себе си, докато слепоочията им се притиснаха.

— Ами дали не е наркоманка. Щото днешните млади, знае ли ги човек? — заяви възмутено Барбара като два пъти по-възрастен човек. — А пък сред чужденците, особено англичаните, дрога — под път и над път, питайте доктор Щетлер. — Бебето изпищя и тя го потупа по гръбчето. — И на Макс клиентите, най-младите, Боже мили, дори по хижите вземат дрога! Хайде, алкохол — разбирам. Не и пушене обаче. Предложих й кафе, чай, минерална вода. Не знам дали изобщо ме чу. Нямам представа. Може да се е надрусала лошо, както казват хипитата. А и колкото да не бива да го казвам, ама нали съм с бебето, дори малко се поуплаших.

— Но не се обадихте на Макс, така ли?

— В планината? Докато е с гости? Ще му изкарам акъла. Ще си помисли, че се е разболяла тежко, и ще хукне да слиза.

— Че Ани се е разболяла имате предвид?

— Естествено! — После млъкна и обмисли въпроса — нещо, което, според Гейл, явно не й се случваше често. — Да не помислихте, че Макс ще слезе заради Наташа? Абсурд!

Гейл хвана Наташа за ръката, подкрепи я внимателно да стъпи на крака, а когато тя съвсем се изправи, прегърна я и я поведе към входната врата, помогна й да си обуе обувките, обу своите и я преведе през безупречната ливада. И още щом излязоха през портата, моментално се обади на Пери.

Вече му се беше обадила веднъж от влака, втори път — след като пристигна в селото. И му обеща да му се обажда едва ли не ежеминутно, тъй като беше изключено да разговаря с Люк, докато Дима му беше на главата, така че препредавай каквото има чрез Пери, ако обичаш. А по гласа на Пери усещаше с пределна яснота, че нещата са крайно напечени. Колкото по-спокоен й звучеше, толкова по-напечени явно бяха нещата; очевидно се развива някакъв епизод. Така че и тя си наложи да му говори спокойно, което пък на него му внуши същото усещане.

— Тя е добре. Окей е, разбра ли? Вече е с мен, жива и здрава е и сме на път към вас. В момента вървим към гарата. Още малко време ни трябва, нищо повече.

— Колко време?

Сега беше ред на Гейл да си следи приказките, тъй като в ръката й се беше вкопчила Наташа.

— Колкото да съберем душа и да си напудрим носовете. И още нещо.

— Казвай.

— Няма нужда да питаш никого къде е бил, разбираш ли? Имаше малка криза, но я преодоляхме. Животът продължава. И не става дума само за когато пристигнем. Оттук нататък — изобщо никакви въпроси към съответното лице. С момичетата няма да има проблем. Но не съм сигурна за момчетата.

— И с тях ще се оправим. Остави тая работа на мен. Дик ще полудее от радост. Ей сега ще му се обадя да му кажа. А вие бързайте.

— Ще се стараем.

Не им се удаде никаква възможност да си поговорят в пълния влак, с който слязоха в долината, което всъщност нищо не променяше, тъй като и Наташа не проявяваше желание да приказва: изпаднала бе в шок и на моменти сякаш не отчиташе присъствието на Гейл. Но благодарение на нежните грижи на Гейл, във влака от Шпиц Наташа сякаш взе да идва на себе си. Седяха една до друга в първа класа и гледаха право пред себе си по същия начин, по който бяха седели в палатката от одеяла в „Трите комина“. Стъмваше се бързо и бяха единствените пътници във вагона.

— Страшно съм… — опита се да продума Наташа, сграбчи ръката на Гейл, но не успя да довърши изречението.

— За никъде не бързаме — каза твърдо Гейл по посока на сведената Наташина глава. — Разполагаме с много време. Засега отместваме чувствата си настрана, радваме се на живота и изчакваме. Точно от това имаме нужда и двете. Чуваш ли ме?

Кимване.

— Тогава се изправи. Не пускай ръката ми, само слушай. След няколко дни ще си в Англия. Не съм сигурна дали това е известно на братята ти, но на тях им е казано, че сме на загадъчно пътешествие, което всеки момент може да започне. Първо ще направим кратък престой във Венген. А в Англия ще те заведа на една страшно добра лекарка — личната ми — да преценим как се чувстваш и тогава вече сама ще решиш. Окей?

Кимване.

— Междувременно престани изобщо да мислиш по въпроса. Изтрий го от мозъка си. И махни тая тъпа рубашка — нежно подръпва ръкава й — и вземи да си облечеш нещо впито по тялото и разкошно. Изобщо не ти личи, гарантирам ти. Нали ще ме послушаш?

Да, ще я послуша.

— Никакви решения няма да вземаме, докато не стигнем в Англия. Такива решения не са лоши, а са разумни. И следва да се обмислят спокойно. Така че — когато стигнеш в Англия, не преди това. Заради баща ти, а и заради самата тебе. Да?