Джон Ле Карре - Изменник по вкуса ни

Тамара се свива още по-навътре в сянката. Мобифонът на Пери иззвънява. Люк — лаконичен и с недомлъвки.

— Всичко ли е наред? — пита Люк.

— Дотук да. Как е нашият приятел? — пита Пери, имайки предвид Дима.

— Щастлив е. Седи до мен в колата. Изпраща ти поздрави.

— Подобно — отвръща предпазливо Пери.

— За в бъдеще при възможност следва да организираме по-малки групи. По-лесно се придвижват и по-трудно се разпознават. Ще можеш ли леко да попремениш момчетата?

— В какъв смисъл?

— Така, че да се различават по-видимо. Да не личи, че са еднояйчни близнаци.

— Няма проблем.

— И се качете на някой пълен влак. Може да ги разхвърляш по вагоните. По едно момче във вагон, ти с момичетата — в друг. В Интерлакен не се струпвайте на гишето, а дай на Хари пари да ви купи билетите. Разбра ли ме?

— Разбрах те.

— Някакви вести от Дулитъл?

— Рано е още. Съвсем наскоро тръгна.

За пръв път отваряха дума за измяната на Гейл.

— Кажи й от мен, че постъпва правилно. Хич да не изпитва съмнения. Това й предай.

— Ще й предам.

— Тя ни е Божи дар и е длъжна да успее — казва иносказателно Люк. Няма друг избор. Дима „седи до мен в колата“.

Пери се промушва покрай момичетата, почуква Оли по рамото и с викане в ухото му предава съответните инструкции.

Катя и Ирина са открили купените за тях кифлички със сирене и чипс и сега седят допрели глави, дъвчат и си напяват тихичко една на друга. От време на време се извръщат да погледнат капелата на Оли и избухват в кикот. Катя прави плах опит да я пипне, но в последния момент губи кураж. Близнаците са се умирили: играят на джобен шах и ядат банани.

— Следващата спирка — Интерлакен, момчета и момичета! — провиква се през рамо Оли. — Паркирам на гарата и хващам първия влак с мадам и багажа. Вие, красавици, се поразходете, хапнете по някоя и друга наденичка и ме последвайте по което време решите. Това устройва ли те, професоре?

— Напълно ни устройва — потвърждава Пери, след като се е допитал до момичетата.

— Нас пък изобщо не ни устройва! — започва да се оплаква Алексей и се тръшва с разперени ръце върху възглавниците. — Ние сме — ругатня — нещастни!

— Смея ли да попитам за причината? — интересува се Пери.

— Причини колкото щеш! Отиваме в Кандерщег. Усещам! Аз пък не желая изобщо да стъпвам повече в Кандерщег — през целия си живот! Няма да се катеря по скали, не съм ви шибана муха, вие ми се свят и не понасям компанията на Макс!

— Грешиш по всички пунктове — казва му Пери.

— Какво значи това? Че няма да ходим в Кандерщег ли?

— Точно така.

Макар Гейл да отива тъкмо там, помисля си и поглежда часовника си.

Благодарение на навременната връзка с влака от Шпиц, Гейл успя още преди три следобед да намери къщата. Никак не беше трудно. Попита в пощата: познава ли някой един ски инструктор на име Макс, който не е към швейцарската ски школа, а дава частни уроци? Родителите му имат хотел. Едрата дама на гишето не беше съвсем сигурна, затова се допита до кльощавия сортировач на писмата, който май го познаваше, но за всеки случай се консултира с момчето, което редеше колетите в голямата жълта количка, след което отговорът пристигна обратно по веригата: хотел „Рьосли” от дясната страна на главната улица, сестра му там работи.

По главната улица цареше зашеметяващото подранило за сезона слънце, а планините от двете й страни бяха забулени с лека мъгла. Цяла фамилия кучета с цвят на пчелен мед се беше опънала по тротоара или на сянка под брезентовите навеси на магазините. Почиващи с бастуни и шапки против слънцето разглеждаха изложените по витрините сувенири, а неколцина бяха заели вече позиции по масите на терасата на хотел „Рьосли“ и се черпеха с торти със сметана и смучеха айскафе със сламки от високи чаши.

Обслужваше ги една-единствена сервитьорка — преуморена червенокоска в швейцарска носия. Опитът на Гейл да я заговори бе посрещнат с нареждането да седне и да си изчака реда, но тя вместо да стане и да излезе, както би реагирала друг път, седна хрисимо и след като момичето дойде, си поръча първо кафе, от каквото нямаше нужда, и чак след това я попита дали случайно не е сестрата на прочутия планински водач Макс, при което онази цъфна в усмивка и се оказа, че разполага с всичкото време на света.

— Е, още не е станал водач всъщност, поне официално, а пък колкото до това да е прочут, ще видим! Първо ще трябва да си вземе изпита, който никак не е лесен — заяви, горда, че говори на английски и благодарна за възможността да го упражни. — За съжаление, Макс доста позакъсня. Първо мечтаеше да стане архитект, но не му се щеше да напусне долината. Той всъщност е голям фантазьор, но, да чукна на дърво, май най-после си седна на д-то и догодина очаквам да се дипломира за водач. Поне така се надяваме всички. Днес нищо чудно да е някъде из планината. Дали да не взема да се обадя на Барбара?