Джон Ле Карре - Изменник по вкуса ни

— Да.

— Повтори.

— Да.

Дали Гейл щеше да говори по същия начин, ако Пери не й беше казал, че Люк е предупредил, че точно сега бил абсолютно най-неподходящият момент да съобщят подобна съкрушителна новина на Дима?

Отговорът, за щастие, беше „да“. Пак щеше да произнесе същата реч, дума по дума, и щеше сама да си вярва. И на нея й се беше случвало. Знаеше за какво става дума. И тъкмо в това се самоубеждаваше при пристигането на влака им на гара „Интерлакен-Ост“, откъдето щяха да направят връзката с линията през долината за Лаутербрунен и Венген, когато забеляза, че по празния перон към тях се приближава швейцарски полицай в стегната лятна униформа, че редом с него върви мъж с невзрачна физиономия в сив костюм и с лъснати кафяви обувки и че на лицето на полицая личи онзи вид печална усмивка, която във всяка цивилизована държава би трябвало да ви подскаже, че в цялата работа не ви очаква нищо смешно.

— Говорите ли английски?

— Как познахте? — С ответна усмивка.

— По външния ви вид всъщност — отвърна й онзи — доста палаво, според нея, за един редови швейцарски полицай. — Но младата дама май не е англичанка… — С поглед към черните коси и леко азиатския вид на Наташа.

— Че какво й пречи да е? Напоследък всъщност доста се поомешахме — отвърна му Гейл със същия закачлив тон.

— Британски паспорти ли притежавате?

— Аз — да.

И мъжът с невзрачния вид вече се усмихваше, от което й се смрази кръвта. Да не говорим, че и английският му бе прекалено добър.

— От швейцарската имиграционна служба — представи им се. — Правим случайни проверки. Боя се, че при тези отворени граници напоследък откриваме доста хора, които би трябвало да имат виза, а нямат. Не много, но достатъчно.

Униформеният отново се намеси:

— Паспорти и билети, ако обичате. Нали нямате нищо против? Ако имате нещо против, ще ви заведем да извършим проверката в полицейския участък.

— Разбира се, че нямаме нищо против. Нали, Наташа? Де всички полица да бяха толкова любезни, колкото сте вие — отвърна радушно Гейл.

Разрови се из чантичката си, напипа паспорта и билетите и ги връчи на униформения полицай, който ги прегледа с онази прекалена бавност, която полицаите по цял свят са обучени да проявяват, за да вдигат нивото на стреса на почтените граждани. Сивият костюм надникна над униформеното му рамо, взе нейния паспорт и повтори същата процедура, преди да й го върне и да премести усмивката си върху Наташа, която държеше в ръка готовия си паспорт.

Според описанието, което Гейл даде впоследствие на Оли, Пери и Люк, следващата постъпка на сивия костюм се дължеше или на некомпетентност, или на страхотна лукавост: престори се, че паспортът на руската непълнолетна го интересува по-малко от онзи на зрялата англичанка. Прелисти го, докато стигна до страницата с визата, после хвърли поглед на снимката, сравни я с лицето й, видимо се възхити, ако се съдеше по усмивката му, задържа се за секунда върху името й, изписано на латиница и кирилица, и й върна паспорта с любезните думи „Благодаря, мадам“.

— Дълго ли ще останете във Венген? — попита униформеният полицай, докато връщаше на Гейл билетите.

— Седмица, седмица и нещо.

— В зависимост от времето вероятно?

— О, ние в Англия така сме привикнали към дъжда, че не му обръщаме внимание!

Следващият им влак ги чака на втори перон, тръгва след три минути, последна връзка за тази вечер, така че по-добре да побързали, ако не искат да преспят в Лаутербрунен, уведоми ги учтивият полицай.

Наташа проговори отново едва след като последният влак се беше изкатерил на половината път по планината. Дотогава седеше напрегната, явно гневна, вперила поглед в черния прозорец, който замъгляваше с дъха си като дете, после ядно го изтриваше. Гейл обаче можеше единствено да гадае на кого е ядосана — на Макс, на полицая и приятеля му в сивия костюм, или на себе си. Но внезапно вдигна глава и впери поглед право в лицето на Гейл.

— Дима престъпник ли е?

— Според мен е крайно успешен бизнесмен, не е ли така? — отвърна печената адвокатка.

— Затова ли отиваме в Англия? Затова ли е цялото това загадъчно пътешествие? Обявява ни изведнъж, че ще ни запише в прославени английски училища. — И тъй като не получава отговор, продължава: — Откакто бяхме в Москва, цялото ни семейство е… съвсем криминално. Питай братята ми. Това е новата им мания. Говорят само за престъпления. Попитай приятеля им Пьотър, който твърди, че работел в КГБ. Но такъв комитет вече няма, нали?