Том Клэнси - Виртуални вандали

В единия край на залата стоеше гигантски червено-златен робот, чиято глава почти опираше в тавана на височина над петнайсет метра. Хората стояха в разтворената му длан и си говореха. Един супергерой вървеше с важна походка, а под стегнатата му униформа изпъкваше всяко мускулче. Зад него подскачаше жаба — съвсем като истинска, с изключение на факта, че изправена, щеше да е висока около метър и осемдесет.

Още една фигура мина наблизо — Мат позна в нея герой от анимационен сериал, който той следеше в съботните сутрини. По-нататък видя нещо още по-странно — човешки череп с огнен ореол, който се носеше из въздуха на нивото на очите.

„Добре, помисли си Мат, сигурно няма защо да се безпокоя, че не се вписвам в обстановката“.

— За първи път ли си в „Maxim’s“? — попита женски глас зад гърба му.

Той се обърна и видя блондинка, която изглеждаше… е, почти нормално, като изключим факта, че беше невероятно красива.

— Мм, да — призна Мат.

— Изчервяваш се! — каза тя, смеейки се. — Харесва ми!

— Мисля, че е грешка в програмата — смутено отвърна Мат.

— Ще те наричаме г-н Стикс — каза момичето. — Между другото аз съм Кики.

— Приятно ми е, Кики.

Мат усещаше, че не откъсва очи от нея, но жената му беше позната. Тогава се сети. Това беше Къртни Ванс, героиня от сапунени сериали по Холонет! „Или пък, замисли се той, не е просто изображението на Къртни Ванс. Кой знае какво се крие зад тази маска?“

— Тъй като не изглеждаш особено впечатлена от всичко това, предполагам, че идваш често тук — каза Мат.

Кики се засмя, въртейки на един от пръстите си с безупречен маникюр кичур коса.

— Имаш предвид, че не се обличам специално за случая?

В сравнение със сложните костюми на повечето от прокситата в „Maxim’s“ дрехите й бяха доста обикновени — дънки и широк пуловер.

Мат усети, че пак се е загледал. Би се заклел, че само преди секунди пуловерът й беше лилав, а сега като че ли бе тъмносин. Не, светлосин, който сега се променяше в зелен.

— Дрехите ти всички цветове на дъгата ли приемат? — попита той.

Момичето се засмя отново.

— Дизайнът е за истински пуловер. Вероятно е нещо от микрофибрите и фазата на електричеството.

— Какво става, когато батерията се изтощи? — попита Мат.

Кики го погледна.

— Не знам — призна тя. — Сигурно става прозрачен!

— Ако го носиш само във виртуалността, идеята ти е добра — каза Мат. — Най-лошото, което може да ти се случи, е, че ще те смятат за Холо-Р.

— Не, това е единичен случай, г-н Стикс — отговори Кики. — Ако се появяваш с едно и също прокси всеки път, хората започват да се досещат кой си. — Тя кимна към големия варварин, облечен във вълча кожа. — Това е Уолтън Уийтли.

— Уолт Върлината? — избухна Мат. Момчето се бе сдобило с прякора си, защото беше много високо и кльощаво.

— Познаваш Уолт? — каза Кики. — Да не би да учиш в Брадфорд?

— Хвана ме — макар и неохотно, трябваше да признае той.

— Тук има много народ от Брадфорд — каза Кики. — Въпреки че всички се опитват да минат за по-възрастни. — Тя посочи навъсена, висока червенокоса жена с големи сини очи и нищо друго запомнящо се. Повечето от прокситата като че ли я избягваха. — Ще ти каже, че работи в семейната брокерска къща, но всъщност е в моя клас. Казва се Пат Туонки.

Освен смешното си име Пат беше едро, тромаво момиче с чепат характер. Сега Мат разбра защо хората страняха от нея.

Също така осъзна, че Кики току-що му бе казала, че и тя учи в Брадфорд.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря за предупреждението — каза Мат. — Но разобличаването на истинската самоличност на хората е опасно хоби. Сега ме караш да се чудя коя си ти. Дали да се съобразявам с имиджа ти на красива блондинка, който виждам тук, или да се запитам какво има зад него? Може би просто ти се иска да бъдеш руса, а всъщност си нисичка брюнетка.

— Уф! — възкликна Кики и неволно дръпна заплетения около пръста си възел коса. — Колко неприятно се изрази!

— Или може би си компютърна неудачница, която е тук, за да види как живее другата половина от обществото.

— По-скоро другите десет процента — поправи го Кики. — Ти затова ли си дошъл?

Мат не обърна внимание на въпроса.

— Да предположим — продължи той, — че изобщо не съществуваш! А си някакъв компютърен симулатор, програмиран да въвежда новодошлите в „Maxim’s“.

Кики се опита да присвие устни. Мат успя да долови смеха й.

— Ти си ужасен — каза тя. — И параноик, ако се притесняваш от флирт със симулатор.