Том Клэнси - Компютърна полиция

— Изпълнено.

— Така поне ще имате една грижа по-малко.

Той въздъхна, погледна скръстените си ръце и отново вдигна очи.

— Обичам това място. Трябваше да го видите в началото. Малък, нарисуван нескопосно, мизерен, пригоден само за видео свят, за който ви е достатъчен само един персонален компютър. — Той се засмя. — После нещата започнаха да стават неуправляеми. Този свят започна да излиза от контрола на своя създател. Сега имам около четири милиона клиенти… Това са обитателите на един нов свят. Наистина вярват, че той е нещо съвсем различно. — Родригес отново се засмя. — Преди няколко месеца получих писмо по имейла от едни хора, в което ни съветват да поискаме от правителството да им разреши да трансформират Марс така, че да прилича на Земята и да преместим там Сарксос. Получавам много писма от хора, които искат да се преместят. Тук нещата са направени много добре и изглеждат съвсем като истински. Можеш да се храниш, да пиеш, да спиш, да се биеш… да правиш какво ли не. Но не можеш да останеш. Хората започнаха да говорят, че искат да останат тук… да живеят постоянно.

Той поклати глава.

— Единственото нещо, което не предвидих е, че в реалния свят те ще почнат да се отнасят така един към друг в зависимост от това, какво са направили или не са направили тук. Това никога не е било едно спокойно място. Не е създадено с такава цел. Това е игра на война! Тук мирните договори непрекъснато се нарушават. Винаги ме е изненадвало, че хората искат да живеят тук, а не само да водят военните си кампании и да се сражават на бойното поле. Обаче сега… като че ли змията влезе в Рая. Не ми харесва тази змия. Искам да смачкам грозната й глава.

— Ние също — каза Мегън.

— Знам. Тъкмо затова водим този разговор.

— Възнамеряваме да продължим, докато не открием змията и не й смачкаме главата — заяви Лийф.

— Направете го. Ако този вид посегателства зачестят и не бъдат спрени веднага, ще взривят този свят. Не искам да стане така. — Той огледа пропуканите стени наоколо, разпокъсания сламен покрив, облите камъни по пода, осеян с боклуци. — Не искам всичко това да изчезне. Това тук и планините, в които гнездят базиликсите, океаните с морските чудовища, лунната светлина, звездите и хората, които идват в моя свят, за да играят… Не искам всичко това да се срути и да бъде прибрано в някоя кутия на тавана. Искам този свят да ме надживее. Това ще бъде един вид безсмъртие. Свят, който да продължи да съществува, след като създателят му си отиде или се укрие… — Той леко се усмихна. — Ще стане нещо като това, което е сега във външния, физически свят.

Родригес ги погледна изпитателно.

— Направете каквото можете… но бъдете предпазливи. Не мога да бъда отговорен за действията ви. Преди влизането ви във виртуалния свят вие сте подписали декларация, че го правите доброволно.

— Не се безпокойте, разбираме нашата отговорност — успокои го Мегън. — Ще се справим…

— Добре. Ето, вземете това. — Той бръкна в джоба си и извади един знак с издълбана буквата „S“ върху него. Не беше рубинен, но от чисто злато или поне така изглеждаше. Ще работите заедно, затова го вземете със себе си. Ако ви е нужно нещо от системата… информация за други играчи, естествено в рамките на разумното, или пък някои допълнителни умения… Ти например си магьосник, знаеш как стават тези работи, обърни се към системата. Тя ще ти ги предостави. Може да ми оставяте съобщения по имейла или пък да говорите с мен, ако съм в играта.

— Благодарим. Това наистина е…

— Не ми благодарете. Аз трябва да ви благодаря за това, което правите. Има още няколко души като вас, които извършват тайно разследване. Мисля, че ако тези, които разследваме случая, сме повече, толкова по-добре. Но междувременно бъдете внимателни.

— Ще внимаваме — обеща Лийф.

Родригес се изправи.

— Е, добре… Там, където живея, е вече късно. Трябва да вървя. Още веднъж ви благодаря.

Те му кимнаха за довиждане. Родригес им махна, след това се чу едно „пук“ от изместения въздух и той изчезна.

Лийф и Мегън се спогледаха.

— Не е Лейтърън, мамка му — изруга Лийф.

— Отново сме там, откъдето започнахме — каза Мегън.

Те станаха, излязоха от „Овнешкия врат“ и внимателно затвориха вратата след себе си.

Сутринта Уейленд ги чакаше на пазарния площад, събрал багажа си и готов за път. Беше си сложил „пътната шапка“, която Лийф помнеше. Беше голяма и доста смачкана, с мушнато в нея проскубано перо. Приличаше на нещо средно между изпаднал мускетар и безработен норвежки бог.