Марк Хименес - Обвинена в убийство

— Какво имате предвид?

— Врагове, съдебни дела…

— За делата ще трябва да питате Мелвин, а за другото… тук на острова нямаме врагове. Това е Града на греха, живеем си живота и не се месим на другите. Е, трябва да си пълен непукист или леко луд, за да живееш на плажа и да чакаш следващият ураган да те отнесе. При нас луди не липсват, но врагове няма. Ако ви трябват врагове, идете в Хюстън. Галвестън е по-скоро състояние на духа, отколкото географско понятие.

— Той пиеше ли много?

Том вдигна рамене.

— Какво значи много?

— Бил ли е някога арестуван за шофиране в нетрезво състояние?

— Не съм чувал.

— Дължал ли е пари някому?

— Не. Ако имаше дългове, щях да знам. Аз плащах всичките му сметки. Опитвах се да го накарам да заделя малко пари настрана, но все не успявах.

— Харчил е много, така ли?

— Парите му изтичаха като пясък през пръстите. Похарчи четири милиона за къщата на брега, още половин милион за колите, два милиона за яхтата, милион за апартамента в Малибу, още толкова за вилата в Бийвър Крийк, Колорадо…

— Били ли сте някога в къщата му?

— Веднъж. Когато се нанесе, покани гости.

— Плащаше ли си данъците?

— До цент. Аз му попълвах данъчните декларации. Приходите от участията му в турнири отиваха директно в банковата му сметка. Парите му от реклами се плащаха на тримесечие и след приспадане на комисионата на рекламната агенция също му се превеждаха по сметката. Разполагам с разпечатки от всяка трансакция.

— Вие ли водехте счетоводните книжа на фондацията му?

Том се усмихна.

— Тъй наречената „Детска фондация Трей Ролинс“ беше чисто и просто банкова сметка. Нещо като личен пиар.

— Управлявали ли сте и някакви пари на Ребека?

— Какви пари? Доколкото ми е известно, тя разполагаше само с това, което Трей й даваше.

— Не сте ли подавали данъчна декларация от нейно име?

— Тя нямаше никакви доходи за деклариране.

— Той казвал ли е някога, че смята да се жени за нея?

— Не. Но питайте и Мелвин за всеки случай.

— Ще го питам. През коя агенция е работил?

— „Спортс Скор Интернешънъл“, Ес Ес Ай. Голямата агенция, която представлява стотици професионални спортисти.

— Кой му е бил спортен агент?

— Ник Мадън. Офисът му е в Хюстън.

Час по-късно една стройна секретарка с тесен три четвърти панталон, високи токчета и упойващ парфюм поведе Скот по някакви безкрайни коридори, украсени със снимки на професионални атлети, рекламиращи спортни продукти. Спря се пред една отворена врата и му направи знак да влезе в обширен ъглов кабинет, където млад мъж стоеше до панорамния прозорец и говореше в миниатюрно микрофонче, затъкнато в ухото му.

— Я стига, Стю! Половин милион годишно, за да рекламирам стиковете ти? Аз не бих занимавал Пийт с оферта за по-малко от два милиона.

— Това е Ник — каза секретарката и се оттегли.

— Да, Стю, знам, че Пийт не е печелил турнир, откакто Рейгън беше в Белия дом… Знам, че е на четирийсет и девет и догодина ще мине горната възрастова граница… Да, Стю, знам, че вече не е в топ сто… или дори в топ петстотин…

Ник Мадън приличаше на по-малък брат на Джери Магуайър. Черната му коса беше пригладена назад и изглеждаше мокра. Беше облечен със синя фланелка с разтворена яка и панталон в цвят каки и жестикулираше по посока на лаптопа, поставен върху високата маса до прозореца. Над монитора имаше малка видеокамера — Ник Мадън водеше видеоконферентен разговор с някакъв рекламен агент. Когато приключи, той натисна един клавиш, за да прекъсне връзката, и тържествуващо показа среден пръст на угасналия екран.

— Супер! Дотук осемстотин бона комисиона, а още не е станало обяд!

Ухилен до уши, той се извърна и едва тогава забеляза Скот, който стоеше тихо до вратата. Скот го позна — беше един от покрусените участници в репортажа от голф игрището в понеделник.

— Ник, аз съм Скот Фени.

Усмивката на Ник се изпари и лицето му стана мрачно.

— Съпругът на Ребека.

— Адвокатът й.

Ник излезе иззад бюрото и двамата се здрависаха. Ник Мадън нямаше големи ръце.

— Не мога да повярвам, че Трей е мъртъв! — Ник приседна на ръба на бюрото. — С нож за месо… Божичко! Какъв ужасен начин да си идеш от този свят! — Ник поклати глава, сякаш още беше в шок. — Колко е крехък човешкият живот… Един ден си тук, жив и здрав, и всичко е наред, а на следващия те няма — той щракна с пръсти, — ей така, сякаш никога не те е имало. Сто милиона долара…