Стив Берри - Офицер и пешка

— За риба ли? — попитах го.

— Нощта изглежда добра.

Проливът между острова и следващото парче суша оттатък, Палм Бийч Шорс, беше стотина метра широк, а водата беше спокойна и неподвижна. Откъм изток приятно повяваше влажен ветрец, но не успяваше дори да набръчка повърхността й. Горе в небето две крякащи чайки се боричкаха в полет за уловена риба.

— Мислех си — продължих аз, — какво ли ще кажете, ако ви предложа двайсет долара за бензин, а вие ме прекарате до отсреща?

Той ме изгледа предпазливо.

— Не се бойте — продължих аз, като се позасмях. — Не бягаме от никого, просто ни трябва превоз.

— Това приятелката ви ли е? — попита той.

Беше твърде сложно да му обяснявам, затова излъгах:

— Жена ми. Само че понякога не мисли така.

— И аз имам една такава вкъщи.

Аз извадих една още влажна двайсетачка от портфейла си и му я подадох. После се върнах при Колийн и й казах, че съм намерил превоз. Събрахме папките и ги натъпкахме обратно в непромокаемото куфарче.

Качихме се на лодката и нашият капитан форсира извънбордния мотор, за да я изкара на заден ход. Зад нас в парка чифт фарове разсякоха сгъстяващия се мрак. Погледнах назад и видях колата, която се приближи и спря до бетонната рампа. Не теглеше лодка след себе си. Вратата се отвори и отвътре слезе Джансън.

— Малоун! — каза Колийн.

Обърнах се и проследих пръста й, сочещ към отсрещния бряг, където междувременно беше пристигнала друга кола. Двама мъже бяха застанали до нея и чакаха. Вече трябваше да знам как се чувства човек, определен за примамка, но и този път бяхме паднали право в капана им.

Лодкарят скочи през борда.

— Залегни! — извиках аз на Колийн, когато разбрах какво ни бяха приготвили.

Мъжете на двата бряга извадиха оръжията си и откриха огън по нас. Проснахме се по очи на палубата. Куршуми плющяха по борда и профучаваха със свистене над главите ни. Аз пропълзях по корем напред и сграбчих руля, завъртях го докрай надясно, дадох газ и лодката се понесе към открито море. Проехтяха още изстрели. Но куршумите вече не достигаха до нас.

Извънбордният двигател ревеше на максимални обороти, носът на лодката подскачаше над вълните, докато се носехме напред през тесния пролив, зад който започваше океанът. Бяхме извън обсега на оръжията им. Вдясно от нас полегат скалист нос се вдаваше на стотина метра напред от плажа, образувайки естествен вълнолом, който спираше океанските течения в заливчето. Върху скалите бяха застанали с въдиците си няколко рибари. Ние заобиколихме носа и навлязохме в открито море.

— Беше прекалено лесно — каза тя.

И аз бях на същото мнение.

— Те знаеха, че сме там — добави тя. — Защо просто не ни заловиха?

Отговорът на този въпрос се появи вдясно от нас. Яхтата, която бяхме видели преди малко — същата, към която се бяха насочили двамата мъже с гумената лодка, — бе сменила позицията си и сега беше много по-близо до вълнолома. В слабата светлина на отиващия си ден видях гумената лодка, привързана за кърмата й, а към нея слизаха няколко мъже.

— Сключили са сделка — казах аз.

Явно идеята беше да ни принудят да напуснем острова с монетата и папките, след което да ни оставят на милостта на Валдес и хората му. Том Оливър вероятно бе преценил, че това е най-бързият и лесен начин да си реши проблема. По какъв начин бяха успели да се наговорят толкова скоро след нападението на Валдес, оставаше загадка за мен. Но явно имаше договорка. В резултат ние бяхме оставени да откраднем тази моторница, за да попаднем право в ръцете им.

Гумената лодка се отдели от по-големия съд, зави и се насочи право към нас.

— Трябва да се махаме — възкликна Колийн.

Завъртях руля наляво и насочих моторницата на север, успоредно на брега на Палм Бийч Шорс. Покрай плажа се редяха високи жилищни сгради и луксозни комплекси; много от прозорците светеха. Една възможност беше да изкараме моторницата на брега и да побегнем, но в това време гумената лодка щеше да ни застигне.

Добре поне, че пистолетът на Оливър беше у мен. Хвърлих поглед назад. Дистанцията между нас и гумената лодка се смаляваше. Проехтя изстрел. От пушка.

— Лягай долу! — извиках аз на Колийн.

Още един изстрел и предното стъкло се пръсна на парчета. Този път бяхме на косъм. Или по-скоро, стрелецът бе извадил късмет, целейки се от една люлееща се лодка в друга при почти пълна тъмнина. Но бягството по суша вече не беше разумна алтернатива.

— Поеми руля! — казах й аз.