Стив Берри - Офицер и пешка

Оставихме лодката и навлязохме сред красивите къщи с дъсчени облицовки и керемидени покриви. По това време само заведенията бяха отворени. Аз носех куфарчето, монетата беше на сигурно място в джоба ми, пистолетът — пъхнат под ризата отзад на кръста. Един рибен ресторант — „Рикс Ойстър Док“ — беше пълен с хора.

— Хайде да хапнем нещо — предложих аз.

Колийн не възрази.

Влязохме вътре и намерихме свободна маса до широко отворените витрини с изглед към улицата.

— Поръчай нещо. Ям всичко: миди, риба, скариди. Все ми е едно, стига да е повечко. И по един студен чай за пиене.

— А ти какво ще правиш?

— Трябва да се обадя по телефона.

Взех и куфарчето с мен, за да съм сигурен, че ще я заваря, когато се върна. На идване бях забелязал телефонна кабина пред входа на един мотел в съседство с ресторанта. Обадих се на Стефани Нел. За нейна сметка. Тя вдигна моментално, сякаш ме бе очаквала. Разправих й всичко, което се бе случило през последните няколко часа, като пропуснах само точното си местоположение и онова, което бях прочел в папките.

— Остани където си — каза тя. — Ще пратя хора да те приберат.

— Не — отвърнах аз.

— Котън, при мен е като в казармата. Аз давам нарежданията, ти изпълняваш.

— Имаш проблем — обясних аз. — Свързан с бивши и настоящи служители на ФБР. Успях да привлека вниманието на поне половината. Нека да изиграем играта докрай и да видим какво още ще изскочи.

Новата ми роля на примамка започваше да ми харесва.

— Мога да арестувам Оливър и Джансън — заяви тя. — Твоите показания са достатъчни, за да им повдигнем обвинения за отвличане с употреба на сила.

— И дотам. Ами проблемите вътре във ФБР? Пък и в министерството? Нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш.

— Би ли пояснил?

— Не още. Просто ми се довери. Има още много за разплитане. Трябва ми време, за да видя накъде ще тръгнат нещата.

— Искам папките — отсече тя.

Започвах да се досещам защо.

— Ще те питам нещо и държа да ми кажеш истината. Знам, че няма как да позная дали ме лъжеш, но се надявам да бъдеш откровена с мен.

— Казвай, да видим.

— Знаеш ли какво има в тези папки?

— Не. Но съм чела стар разузнавателен доклад на ФБР, в който се правят предположения за тяхното съдържание. Хуан Лопес Валдес е бивш осведомител както на ФБР, така и на ЦРУ. Може би още работи за ЦРУ от време на време. Не знам. Официално се води към тайната полиция на Куба, но е наемник, лоялен единствено на себе си. Затова при мен има хора, които се питат какви ли са били причините му да се свърже с Фостър освен монетата. А в тези папки може да се крие отговорът.

— Така е.

— Да не си ги чел?

— Четох достатъчно, за да знам, че това не е за показване между другото по телевизията. Ако ще се покаже, трябва да е в нарочно предаване в най-гледаното време.

— Котън, слушай какво ще ти кажа. Ти си от един ден на тази длъжност. Досега се справяш отлично. Оценявам усилията ти. Но остави на мен да поема оттук нататък.

— Все още не си ми казала и дума защо си разговаряла с Бенджамин Фостър.

За няколко секунди по линията настана мълчание.

— Не беше нужно да знаеш това. Просто исках да преценя за себе си що за човек е.

— Той ми заложи капан, пожертва ме заедно с Джансън и Оливър. Искаше да се доберат до папките. Всичко това благодарение на теб. Ти ми каза, че изпращаш мен, защото ти допадало, че съм солов играч и обичам да импровизирам. Само че ми каза половината истина и ме набута в капана. Нека сега да довърша всичко по моя начин.

— Нищо повече ли няма да ми кажеш?

— Нека изиграя играта докрай. В момента, в който открия нещо, се отдръпвам и те оставям ти да се оправяш нататък.

Това бе началото на един модел на действие, който щеше да характеризира нашите взаимоотношения за години напред. Той определено си имаше своите недостатъци, но с времето и двамата приехме, че не е нужно да си казваме всичко. Сътрудничеството ми със Стефани Нел течеше гладко, но никога по права линия. А постигаше резултати, понеже и двамата бяхме хора с желязна целеустременост, пък и добри в онова, което вършехме.

— Как ще ме посъветваш да постъпя с Том Оливър? — попита тя. — Склонна съм да го арестувам.

— Остави го да живее. Вържи го на дълга каишка.

— А ако това го отведе право към теб?

Перспективата не беше окуражаваща, но аз знаех верния отговор на въпроса й.

— Ще се оправя някак.

Ситуацията не й харесваше, но в крайна сметка прие условията ми.

— Един ден — каза тя. — Това е всичко, което ти давам.