Стив Берри - Офицер и пешка

Тя го сграбчи.

— Намали!

— Защо?

— Направи го!

Бях участвал като страна в около седемдесет и пет военни трибунала. Целта ми винаги е била да представлявам добре клиента си и да постигна възможно най-благоприятния за него резултат. Понякога клиентът е бил обвиняемият, понякога — въоръжените сили на САЩ. Това е особеното при Военния съд. Работиш и за двете страни. Когато защитават обвиняемия, повечето колеги се ръководят от принципа, че победата е „онази част от наказанието, която можеш да избегнеш“, защото почти всеки е виновен за нещо. Аз никога не съм се ръководил от подобни компромиси. Винаги съм се стремил към оправдателна присъда. Невинен. Винаги съм държал да чуя: „Съжалявам, сгрешихме, не биваше изобщо да повдигаме обвинения на вашия клиент“. Ни повече, ни по-малко. Затова се бях научил да имам позиция. И да я отстоявам.

Някъде бях чел, че нищо не може да замени постоянството. Колко вярно! Не таланта — познавам адски много талантливи, но посредствени адвокати. Не и гениалността. Гении без покритие — под път и над път. Нито пък образованието — светът е пълен с учени непрокопсаници.

Не. Постоянството побеждава. И както бе казал Айнщайн: „Трябва първо да научиш правилата на играта, после да я играеш по-добре от всеки друг“. И така — да играем.

Нашата лодка забави ход. Напипах монетата в джоба си. Зад нас гумената лодка ни настигаше. Изправих се на кърмата и вдигнах монетата високо в ръка. Дори на слабата светлина очертанията на найлоновото калъфче се виждаха ясно.

— Свали пушката! — извиках аз.

Усетих колебание, затова реших да поясня:

— Искаш да я изпусна ли? Може да ме застреляш, но тя ще падне във водата. Приятно търсене в тъмното.

Тези тук бяха наемници. Ако насреща ми беше Валдес, може би щях да помисля, преди да подхващам тази игра. Но на хора като тези главната им цел беше да се докарат на шефа. До момента не бяха постигнали кой знае какво — бяха загубили папките. Сякаш чувах гласа на Валдес: „Да не сте посмели да се връщате без монетата“.

Оказах се прав. Цевта на пушката се наведе надолу. Гумената лодка се приближаваше, но моторът й вече работеше на празни обороти. Бяха на трийсетина метра.

— Щом ти кажа, даваш газ и караш като луда — прошепнах аз на Колийн, без да мърдам устни.

— Ти само кажи кога.

Двайсет метра.

— Ще ви дам монетата и се махате от тук — извиках аз на сенките в гумената лодка.

— Si, señor . Дай монетата и ще те оставим да избягаш.

Как ли пък не. Да дойдат чак до тук, упътени от група пенсионирани федерални, само за да вземат монетата и да си идат? Да, те определено искаха само това. Но хората, които им бяха предоставили цялата тази информация, искаха друго. Смъртта ни, а папките да се озоват обратно в Куба или на дъното на океана. Иначе тези мъже никога нямаше да се измъкнат живи от американските териториални води.

Стоях неподвижно, стиснал в ръка пистолета на Оливър, скрит зад десния ми хълбок. Погледите на наемниците бяха приковани в монетата. Чувствах се като илюзионист, показващ трик с отвличане на вниманието.

Десет метра.

— Елате и си я вземете — казах аз.

Гумената лодка се обърна на една страна и запълзя към нас, явно идеята беше да се допре леко до нашата.

Аз бях готов и прошепнах на Колийн:

— Тръгвай!

Тя даде газ докрай. Моторницата подскочи от място и се втурна напред. Водата зад перката се запени. Използвах мига, преди мъжете в гумената лодка да се бяха окопитили от изненадата, за да изстрелям по нея четири куршума, като се целех в носа, средния отсек и кърмата. Тези съдове бяха здрави и надеждни, но не и непробиваеми.

Още след първия изстрел няколко от тях наскачаха във водата. Нашата моторница вече се отдалечаваше. Останалите на борда се опитаха да ни подгонят, но лодката им трудно се крепеше на повърхността. Вече нямаше как да ни настигнат — скоро онова нещо щеше да потъне.

Е, да, имаха яхта.

Но преди мъжете да се усетят какво става, ние щяхме отдавна да сме изчезнали в мрака.

Повече от час плавахме с равномерна скорост право на север. Нощта беше ясна, топла, безоблачна и с много ярки звезди. Слава богу, резервоарите на лодката бяха пълни. Може би наемниците бяха планирали да я запалят заедно с труповете ни и папките, при мисълта за което ме побиха тръпки.

Управлявах слепешком, в тъмното, като си мислех, че вече сме се изравнили или наближаваме остров Джупитър. Нямаше смисъл да продължаваме нататък, тъй като не знаех за какво разстояние щеше да ни стигне горивото. Затова завих на запад и през един тесен пролив навлязох в устието на река Сейнт Луси, следвайки извивките й до общинския пристан на град Стюарт. Беше почти десет вечерта. Първият ми ден като специален агент към Министерството на правосъдието наближаваше своя край. Не беше лишен от премеждия, но бях жив и здрав, пък и монетата и папките бяха у мен, което все значеше нещо.