Стив Берри - Офицер и пешка

„Офицерска пешка“.

Вътрешното ми чувство ми казваше, че този човек е сериозно раздразнен. А пък не беше толкова лесно да ме убие. Други знаеха за мен, а той вече беше извън голямата игра. Вече не определяше правилата. Беше пенсионер, живееше си в своя малък замък с мраморна емблема на ФБР и разчиташе на други хора с власт да го прикриват.

Онези, които Стефани Нел се опитваше да издири. Хората във Вашингтон, на които този човек дърпаше конците. Затова аз реших да карам по план и да й помогна.

— Защо изобщо съм тук?

— Надявах се да решим заедно този проблем. Знам какво иска Фостър. — Той посочи с пръст куфарчето. — Тези папки да бъдат изгорени. Разбирам го. Хората се мотивират от най-различни неща. От идеология, емоции, чувство за дълг и лоялност. Някои и от лична облага. Ти от кои си?

Усмихнах се мислено. Той ме бе докарал тук, за да се опита да ме купи.

Нещо се удари отвън по вратата достатъчно силно, за да привлече вниманието и на двама ни.

Оливър скочи от креслото, изтича до бюрото си и извади пистолет.

— Ти стой тук!

Как ли пък не.

Той тръгна към вратата.

Грабнах монетата от капака на куфарчето и я пъхнах в джоба си, после преградих пътя му и с едно дясно кроше в челюстта го повалих на земята. После го освободих от пистолета му и подхвърлих подигравателно:

— Не, ти стой тук.

Отворих вратата. На пода лежеше Джансън.

Наведох се да проверя.

Още дишаше, но беше ударен с остър предмет в главата; раната издаваше използваното оръжие. Застанал нащрек, погледнах към вестибюла. Възрастният мъж с очилата, който ни бе въвел в къщата, лежеше проснат върху мраморния под. Явно бяха пристигнали неочаквани гости.

Но къде ли бяха Колийн, баща й и съпругът й? Реших, че нямам избор, и се провикнах:

— Колийн!

— Тук съм.

Гласът прозвуча приглушено, като през затворена врата; идваше от края на коридора. Открих ги зад третата врата. Беше заключена.

Забих с все сили петата на десния си крак в дървото. Още два ритника и касата на вратата поддаде.

Влязох при тях.

— Нещо става тук — заявих аз. — И не изглежда добре.

И тогава се сетих. Куфарчето беше още в библиотеката, където го бях оставил.

— Последвайте ме.

Върнахме се и заварихме Оливър все така проснат на пода; куфарчето го нямаше, а френските прозорци към терасата зееха отворени.

— Качвайте се в някоя от колите отпред и изчезвайте от тук — казах аз на Колийн.

— Идвам с теб — обяви тя, после се обърна към съпруга си. — Вземи баща ми и тръгвайте. Телефонът ти у теб ли е?

Нейт поклати глава.

— Мъжът, който лежи на пода, ми го взе.

Разбрах какво имаше предвид Колийн, затова претърсих Джансън и намерих апарата.

— Когато се отдалечите достатъчно — казах на Нейт, — обади се да знаем.

— Забрави ги тези папки — обади се Фостър. — Не си струват всичко това.

— Не мога — отвърна Колийн.

Аз бях на нейното мнение.

— Настоявам да ме послушаш, Колийн!

— Това време отдавна мина — озъби се тя.

Аз сграбчих Фостър за ръката, дръпнах го настрани и прошепнах в ухото му:

— Тръгвайте или ще й кажа как ни подмами да дойдем тук.

Видях, че заплахата ми постигна моментално целта си. Старецът кимна.

— Ние двамата с теб ще си поговорим насаме, но по-късно — промърморих аз.

Всички изтичахме навън, заобиколихме къщата и се запътихме към предната част.

Там бяха паркирани няколко коли.

— Сигурно поне в една от тях има оставени ключове — казах аз. — Вземайте я и бягайте.

Фостър и Нейт тръгнаха към колите. Двамата с Колийн напуснахме границите на имота и свихме в страничната уличка отвъд живия плет. Вдясно видях двама мъже, които вървяха на изток, към океана. Единият носеше куфарчето. Бяха се отдалечили на близо сто метра, извън обсега на пистолета; освен това не исках да привличам вниманието на местните, които можеха да повикат полиция.

Зад гърба си чух шум от запалване на двигател и след миг една от колите с Нейт на волана излезе устремно от двора на къщата. Аз му направих знак да завие надясно. Нейт се поколеба, когато видя двамата мъже с куфарчето да се отдалечават по улицата. Знаех какво си мисли. Той беше с кола. А аз — без.

— Ние ще се справим — казах му аз през отворения прозорец. — Ти само откарай тъст си по-далече от тук.

Той зави надясно и даде газ.

Колийн вече тичаше към двамата мъже. Аз я последвах. Единият погледна назад и я видя. Двамата ускориха крачка. Аз също. Видях ги как пресякоха следващата пряка и продължиха да подтичват нататък по тясната песъчлива пътека, докато не се скриха между дъбовете и палмите, разделящи два имота. Указателна табелка гласеше, че пътеката извежда на обществения плаж. От двете й страни имаше частни имоти, единият защитен с висок зид, другият — с метална ограда.