Стив Берри - Офицер и пешка

Още бях ядосан заради измяната на Джансън, а се питах и каква част от информацията ми бе спестила Стефани Нел. През прозореца се виждаше само водна шир. Бяхме още на много километри от бреговете на Флорида.

— Виж дали няма някъде карти.

Тя порови тук-там и измъкна една.

Слава богу! Ако летяхме слепешката, щяхме да изхабим много гориво.

— Какво има при езерото Окичоби?

— Имам роднини там. Утре смятах да отида при тях.

След сделката с Валдес, когато папките са щели да бъдат вече у нея. Но междувременно нещата се бяха променили. За мен също, затова претеглих опциите, които имах. Да кацнем където и да било по крайбрежието би било проблем. Много хора и полиция. Край Окичоби също имаше хора, но в тази глуха провинция човек можеше да намери усамотение. Проблемът беше, че ако кацнехме близо до мястото, закъдето се бяхме запътили, това би било все едно да го обозначим със светеща червена лампичка.

И така, аз реших.

— Ще кацнем далече от твоите роднини — казах й. — После ще намерим начин да отидем при тях.

Когато езерото Окичоби се появи на хоризонта, стрелката за горивото беше почти на нула. Откакто летяхме над „Евърглейдс“, аз бях слязъл ниско над земята с надеждата да останем незабелязани за радарите. За момента никой не се бе опитал да се свърже с нас по радиото, нито бяхме забелязали наблизо други самолети или хеликоптери.

Езерото беше огромно. Около шейсет и пет на петдесет километра. С над три хиляди квадратни километра кристално бистри води, това беше второто по големина езеро в континенталните Съединени щати. Истинска Мека за рибари и любители на водните спортове. Освен това служеше като естествена граница между пет окръга, което означаваше много местна полиция от всички посоки.

— Карай на изток — нареди Колийн.

Оставайки на малка височина, аз изпълних указанието й. Край източния бряг на езерото минаваше асфалтов път.

— Това е федерално шосе четири-четири-едно — отбеляза тя. — Карай по него в посока север.

Коригирах курса леко вляво и поех по шосето, като поглеждах към стрелката на горивото. Скоро трябваше да кацнем някъде.

Отдолу се появи град.

— Порт Маяка — каза тя.

По бреговата линия се редяха къщи, подобно на островчета от океански архипелаг. Повечето бяха закрити от огромни дъбове, обрасли в повет. Тук-там по брега се приличаха на слънце алигатори.

— Къщата на родителите ми е на осем километра на север.

Това ми беше достатъчно.

Отнех газта и машината започна да се снижава за кацане. Повечето имоти по брега имаха собствени пристани, всеки от които би ни свършил работа. Спуснах се надолу до повърхността на водата, после навирих носа на самолета и понтоните леко докоснаха водата, която ни подхвърли във въздуха. След няколко подскока машината се закрепи на повърхността, а съпротивлението на понтоните уби скоростта ни. С тягата на витлото приближих самолета до един пристан, след което угасих двигателя и машината измина по инерция последните няколко метра до сушата.

Колийн отвори вратата си и скочи на пристана.

Аз разкопчах предпазните колани, пропълзях през съседната седалка и също стъпих на металната повърхност. Там имаше въже, омотано около една от вертикалните подпори, и аз привързах с него самолета. После бръкнах в кабината и извадих куфарчето; беше странно олекнало. Оловните тежести, за които ми бе споменал Валдес, ги нямаше. Което означаваше, че Джансън го е отварял. Но все пак нещо бе останало. Усещах го как хлопаше, когато разклатех куфарчето.

— Трябва ми телефон — каза Колийн.

Слязохме от пристана и тръгнахме към къщата, която изглеждаше празна. В алеята за коли нямаше паркиран автомобил. Не се виждаше жива душа. Жегата и високата влажност обвиваха всичко като мокро одеяло. Около нас закръжиха мухи, търсейки място за кацане върху мокрите ни от пот кожи. Колийн надникна през стъклото на задната врата.

— В кухнята има телефон.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя вдигна пистолета и счупи стъклото, после бръкна вътре и отвори с бравата. Към все по-дългия списък с провиненията ми току-що се бе прибавил и взлом. Реших да остана отвън, за да пазя, но я чувах какво говори по телефона. Поставих куфарчето върху градинската масичка на верандата, до люлките. Време бе да открия за какво беше цялата тази история.

Щракнах ключалките.

— Не прави това.

Обърнах се. Тя ме държеше на прицел с пистолета.

— Ще ме застреляш?

— Ако не затвориш веднага този капак, точно това ще направя.