Стив Берри - Офицер и пешка

— Валдес е ей там. А, както сама казваш, ФБР не ни е приятел. Готова ли си да се измитаме от тук?

Тъй като аз бях единственият й полезен ход, отговорът й не ме изненада.

— Как?

Посочих новодошлия хидроплан.

— Можеш ли да пилотираш самолет? — попита тя.

— А ти как мислиш?

Тя погледна замислено пълния с бистра вода крепостен ров на шест метра под нас. Имаше прилив и нивото на водата беше високо. Забелязах и голямата баракуда, която махаше лениво с перки в прозрачната вода.

— Колко е дълбоко според теб? — попита Колийн.

Явно се досещаше какво бях намислил.

— Има само един начин да открием — отвърнах аз.

И скочих.

Паднах във водата с краката напред, стъпих на покритото с водорасли дъно и се оттласнах нагоре. Колийн се озова до мен и изплува по същия начин. Солената морска вода беше топла като вана. Сигурно баракудата се бе изплашила от внезапното ни нахлуване, защото не се виждаше около нас. Бързо доплувахме до външния укрепителен вал и се изкачихме на него.

Без да губим време, изтичахме покрай източната страна на форта към мостчето, което пресичаше рова. От дрехите ни течеше вода. Джансън и другият мъж бяха почти на средата на моста и крачеха към главната порта. Слязох от вала и поех към плажа. Пистолетът все още беше у мен, но току-що бе претърпял накисване в морската вода. Понякога тези неща работеха мокри, понякога — не. И трите хидроплана бяха паркирани на брега, но ние разчитахме на току-що пристигналия. Знаех, че ключовете бяха все още на бордното табло; пилотът също беше там.

Беше рисковано да играя двойна игра с Валдес, но това беше единственият начин да се справя с него. Монетата беше у Колийн и тя нямаше никакво намерение да се откаже от нея. Освен това копелето вероятно щеше да ме застреля в мига, в който му доставех монетата.

Така че майната му. Всички казваха, че с мен не се излиза на глава. Е, добре. Време беше да им покажа, че са прави.

Тръгнахме по плажа, като използвахме прикритието на другите два самолета, за да стигнем до чесната. От време на време поглеждах назад с надеждата, че всички бяха твърде заети да ни търсят из форта. Когато стигнах до третия самолет, се спрях зад опашката му.

— Стой тук и се оглеждай.

Приближих се откъм страната на пилота и дръпнах рязко вратата. Мъжът зад щурвала видимо се стресна. Аз насочих пистолета към него.

— Значи все пак си скочил от яхтата — каза той. — Не бяхме сигурни.

Нито намек за учудване, шок или опит да отрича; той хладнокръвно си признаваше, че се бяха опитали да ме убият.

— Слизай.

— Правиш голяма грешка. Тази битка не е твоя. Върни се при адвокатите, докато още можеш.

— Битката стана моя, когато се опитахте да ме убиете. Слизай!

— И какво ще направиш? Ще ме застреляш ли?

Не го застрелях. Просто го ударих с дръжката на пистолета в слепоочието, с което го повалих върху съседната седалка. С всеки следващ опит насилието все повече ми се удаваше. Сграбчих мъжа за лявата ръка и го смъкнах от самолета. Колийн беше изоставила наблюдателния си пост и притича до мен. Пилотът падна в плитката вода, която се плискаше край брега, и тя му тегли един ритник в лицето за десерт.

— Олекна ли ти? — попитах аз.

— Доста. Но не сме сами.

През рамото й видях Джансън и двама охранители, които тичаха по дървеното мостче. Бяха на стотина метра от нас, което ни даваше известна преднина.

— Скачай вътре — казах аз, като се качих на пилотската седалка и запалих двигателя.

Той бързо набра достатъчно обороти, за да издърпа хидроплана от пясъчния плаж навътре в лагуната.

Чуха се изстрели.

Дадох още газ и започнахме да се отдалечаваме от сушата.

— Дай ми пистолета — каза тя.

Подадох й го. Тя отвори пътническата врата и отвърна на огъня, докато аз извъртях така самолета, че дясната му страна да гледа към форта. Докато се придвижвахме напред във водата, огледах бордното табло. Нищо необичайно. Стандартното оборудване.

Откъм брега проехтяха още изстрели. Тя се дръпна на седалката и затръшна вратата.

— Излитай!

Бяхме на достатъчно разстояние навътре в морето, за да сме в безопасност от куршумите. Яхтата на Валдес беше на петстотин метра по-нататък, но аз нямах намерение да се доближавам до нея. Завих на изток и ветрецът, който бях усетил на брега, се обърна срещу нас. Усилих тягата и усетих как понтоните заподскачаха по вълните. Крилата загребаха въздух и започнахме да се издигаме почти вертикално нагоре, като асансьор. Не се справях зле, ако ми бъде позволено да се похваля. Но това тук определено беше по-лесно, отколкото да приземиш изтребител върху люлееща се палуба на самолетоносач, и то нощем — нещо, което бях правил няколко пъти.