Стив Берри - Офицер и пешка

— Освободи я — казах аз на мъжа.

Той извади друг ключ и отключи белезниците. Направих му знак да заеме мястото й и той послушно се закопча за тръбата.

Колийн наблюдаваше сцената с невярващи очи. Аз й направих знак да мине в другото помещение.

— Какво правиш? — прошепна тя.

— Измъквам те от тук. Къде е монетата?

— А, за това си дошъл, значи. Не да ми помогнеш.

— Виж, току-що срещнах Валдес. Тук е и не е в добро настроение. Иска си монетата.

— Ти не работеше ли за него?

— Никога не съм казвал такова нещо. Това са твои предположения. — Трябваше да тръгваме. — Къде е монетата?

— Взеха ми я.

Защо нищо никога не ставаше просто? Аз се обърнах към вратата и попитах младия мъж:

— У нея е имало златна монета. Къде е?

— Ти крадец ли си? Това обир ли е?

Аз насочих пистолета към него.

— Пробвай още веднъж и приключваме с теб. Къде е монетата?

— Добре де, добре. При нас е. Един от нашите историци искаше да я огледа.

— Кажи къде точно.

Той ми каза. После добави:

— Загазил си. Много яко си загазил.

Сякаш не знаех. Списъкът с престъпленията ми нарастваше с всяка изминала минута. При това всичките федерални. Моят командващ офицер нямаше да повярва на късмета си.

— Бреговата охрана и ФБР идват насам — вметна той.

Това привлече вниманието ми.

— Говори!

— Преди малко се свързаха с нас по радиото. От ФБР са изпратили самолет да я прибере, ще бъдат тук всеки момент. И тогава ще си получиш заслуженото.

Едва ли. Все пак аз бях от добрите. И това можеше да бъде спасението ми.

Аз я поведох тичешком през плаца към отсрещната страна на крепостта. Пистолетът беше пъхнат в колана ми под тениската.

Новината, че ФБР пътува насам, добави ново измерение в цялата драма. Наистина, Джансън се държеше подозрително, но от това не следваше, че всички там са мошеници. Можех да се свържа с агентите, да им обясня ситуацията и те на свой ред да говорят със Стефани Нел. Ако се задействаха бързо, Бреговата охрана би могла дори да задържи Валдес, преди да е напуснал териториалните ни води. Но същевременно виждах, че Колийн Пери не е радостна от перспективата скоро тук да гъмжи от федерални агенти.

— Предполагам, че не желаеш федералните да знаят с какво си се заела — отбелязах аз. — Като се има предвид, че притежанието на Двойния орел е незаконно.

— Кой си ти? — попита тя.

— За момента аз съм идиотът, който рискува кожата си, за да спаси твоята.

— Видях те как скочи от яхтата, преди да избухне, видях и как онези мъже те удариха по главата, за да те зашеметят. Самолетът, който прелетя оттук малко преди взрива, беше същият отпреди. Видях му номера. Как се казваш?

— Котън Малоун. От Министерството на правосъдието.

— И си нов в тези игри?

— Толкова ли ми личи?

— Само по това, че си млад. Май нямаш представа в какво си се забъркал.

— Ти също не си госпожа Мъдрост — отвърнах аз. — Може да се окажем на една възраст.

— Само че аз не съм фукльо от Министерството на правосъдието. И нека ти дам един съвет, Котън Малоун. ФБР не ти е приятел.

Това определено се отнасяше за един конкретен пенсиониран агент, но аз не смятах да причислявам всички към тази категория.

— Би ли пояснила?

— Не, засега.

Младият охранител ни беше упътил към една самостоятелна сграда в далечния край на плаца. Зад нея сводестите ниши в тухлената стена бяха преградени с дървени конструкции с прозорци, където се намираха помещенията на личния състав. Няколко посетители се мотаеха из тревните площи и си правеха снимки. По бойниците горе се виждаха човешки фигури.

Стигнахме до дървено стълбище, изкачихме се бързо и се озовахме пред врата с надпис: Жилищни помещения. Вход забранен. Без да обръщаме внимание на надписа, бутнахме вратата и тръгнахме по един дълъг коридор, който вървеше по протежение на външната стена.

Приятен ветрец подухваше през амбразурите. В дървената стена отляво имаше поредица от врати. Намерих онази, която ми трябваше, и леко почуках. Никой не отговори. Почуках отново. Същият резултат. Хванах бравата и я завъртях. Едва ли имаха причини да заключват вратите. Каква ли престъпност можеше да има на място като това?

Бутнах вратата и тя се отвори.

Тясното пространство беше обзаведено с подобно на койка легло, покрито с хартии бюро и малък скрин. На пода имаше струпани мръсни дрехи. Прозорец с решетки към вътрешния двор зееше широко отворен.

И тогава видях сокола.

Кацнал на пръчката си, неспокоен — вероятно заради неканените гости.