Стив Берри - Офицер и пешка

Стоях до парапета, вперил поглед в морската шир.

Само преди два дни бях един отегчен до полудяване юрист. Оттогава насам прострелях изневеряваща съпруга, бях арестуван и впоследствие нает от Министерството на правосъдието, а в резултат станах мишена за харпуните на водолази. Човек, когото мислех за съюзник, се опита да ме вдигне във въздуха, а сега някакъв Хуан Валдес, при това от Куба, заплашваше да ме хвърли в морето. И понеже бях невъоръжен, сам срещу много врагове и на яхта по средата на нищото, не бих могъл да пренебрегна заплахата му.

— Разбери, че не ме бива много по интригите — казах аз. — Виж само докъде се докарах. Пленник съм.

— Не се подценявай, амиго. Моите хора ми докладваха, че във водата си се справил доста умело. — Той извади от джоба си пура и я запали. — Да не забравяме и че ти беше този, който извади папките от дъното. Ако не беше, сега щях да имам тях, монетата и да пътувам спокойно за дома.

В доводите му, парадоксално, имаше някаква извратена логика, от която горчивият вкус на провала в устата ми не ставаше по-лесен за преглъщане. Можех да протакам и да споря с него, за да печеля време. Но за какво?

Реших да работя с Валдес.

Поне докато не изникнеше нещо по-добро.

Тухлените зидове на Форт Джеферсън се очертаваха на хоризонта. Валдес бе обърнал яхтата и се бяхме насочили към Драй Тортугас.

— Ще хвърлим котва южно от форта — каза той. — Можеш да вземеш надуваемата лодка до брега. Върни ми монетата и с теб приключваме. Имаш ли представа как може да стане това?

Тъкмо разсъждавах по въпроса.

— Трябва ми портфейлът.

Той ми го подаде.

— Между другото, прав си — Джансън не ти е приятел.

— Кажи ми нещо, което да не знам.

— Внимавай на кого се доверяваш. Нямаш представа в какво си се набъркал, така че със сигурност не знаеш на кого можеш да имаш доверие. Независимо дали го разбираш или не, в момента имаш само мен. Дори да не ти харесва.

Което не беше никак успокоително.

— Просто си искам монетата. Донеси ми я и няма да ме видиш повече. Знам, че лесно можеш да избягаш, като стигнеш до брега. Затова позволи ми да ти кажа нещо за себе си. Винаги съм бил колекционер, но не на вещи. Обичам фактите, ценя ги и ги трупам, както хора събират марки или монети. Казвам ти това, за да знаеш, че съм извънредно търпелив човек и, уверявам те, разбирам от това, което върша. Джансън може да го потвърди. Така че, амиго, ако ме измамиш, най-напред ще науча всичко за теб, след което ще те намеря и ще те убия. Обстоятелството, че живея в Куба, не е пречка. Казвам ти всичко това не от самохвалство, а просто за да не направиш грешката да се усъмниш в мен.

Изкарах надуваемата лодка на брега, в сянката на крепостните стени.

Отблизо жълто-червените зидове изглеждаха величествено, като страховита преграда за всеки нападател. За построяването им бяха отишли над шестнайсет милиона тухли, докарани с кораби. Шестоъгълната форма на крепостта осигуряваше оптимален обсег за всяко оръдие. Три от шестте страни гледаха към морето, а другите три — към тясна ивица суша, където някога били разположени базите за зареждане на корабите с въглища. Части от външните стени и ъгловите кули се рушаха под въздействието на годините, на солената вода и бурите. Крепостта била предвидена с капацитет за четиристотин оръдия, но така и не била довършена, тъй като в един момент се оказала безполезна пред корабната артилерия, способна да пробива и най-дебели тухлени стени.

Двата хидроплана бяха изтеглени на брега. До главния кей нямаше привързани лодки. Туристи се забавляваха в плитките води край брега, където плуването с шнорхел очевидно беше разрешено. Тръгнах към строго охраняваната главна порта на крепостта, до която се стигаше по подвижен мост над ров с вода. Странно решение за форт, бездруго построен сред океана, но имаше смисъл, защото тясната ивица суша пред рова държеше на разстояние вражеските кораби. Между него и морето имаше каменен укрепителен вал, осигуряващ допълнителна защита на цялото съоръжение.

Някога около плаца в крепостните стени имало казарми, барутни погреби, офицерски помещения, складове. Сега руините им бяха обрасли в трева и дървета. Отвътре светът изглеждаше съвсем различно — високите стени, сводове и колонади закриваха хоризонта и човек можеше да забрави, че отвсякъде е заобиколен от океан. Представих си как през 50-те години на XIX в. армията е ползвала машинисти на парни кранове, дърводелци, ковачи, зидари, общи работници, каторжници, дори роби, за да построи крепостта. Офицерите водели със себе си целите си семейства, а сержантският състав — съпругите си. Навремето върху това тясно парче гола земя били наблъскани близо две хиляди души, като самото им оцеляване било съпроводено с ежедневни рискове.