Стив Берри - Офицер и пешка

Време беше да видя какво бих могъл да науча.

— Не съм в играта — отвърнах аз. — Просто наемник. Но съм любознателен.

— Ако си навираш носа където не ти е работа, може да ти го отхапят.

— Няма лошо, може и да си струва.

— И така, какво искаш да знаеш?

Размахах монетата във въздуха.

— Откъде имаш това нещо?

— На баща ми е.

— А дали ще е прекалено нахално да попитам откъде го има той?

— Щом Валдес го няма, просто си искам документите.

Още едно парче от мозайката. Документи. Чак сега разбрах защо куфарчето тежеше толкова много.

— Казах ти, на яхтата са. Когато дам знак, ще отиде да ни чака на кея.

— Направи го.

Идиличното спокойствие бе нарушено от шум на витло, разсичащо въздуха. Вдигнах очи и видях едномоторен хидроплан „Чесна“, който се спусна бързо от изток, почти опирайки в неспокойната повърхност на морето, след което кацна недалече от яхтата на Джансън.

— Очакваш ли някого? — попита тя.

Хидропланът застана неподвижно до яхтата. Виждаше се ясно номерът на опашката: 1180206. Дали Джансън не беше в опасност? Някакво раздвижване на задната палуба привлече вниманието ми. Хидропланът закриваше отчасти случващото се, но видях как нещо се издига нагоре. После някакви хора скочиха в него и той се отдалечи с работещ двигател. Не можех нищо да направя, освен да гледам как машината набира скорост и се издига нагоре в обедното небе.

После се обърнах отново към Колийн.

Тя държеше пистолет в ръката си.

Запитах се дали да продължавам с лъжите. Честно казано, в този момент не знаех как да постъпя.

— Искам си монетата — каза Колийн. — По всичко изглежда, че се разминах с документите.

Имаше право. Аз й подхвърлих малкото пакетче.

— Може да не ми вярващ, но за мен този самолет беше изненада в същата степен, в която и за теб.

— Не вярвам в нищо вече, освен че Валдес е двуличен мошеник. Добре го беше намислил. Ти да вземеш монетата, той да си прибере документите, а аз да остана с пръст в уста…

Аз пък се питах какво ли ставаше с Джансън. Как ли се бяха развили нещата на яхтата? Можеше да е пострадал.

— Моят приятел може би се нуждае от помощ.

Тя свали надолу пистолета и вдигна рамене.

— Не ме интересува. Аз си прибрах монетата. А сега се разкарай от тук.

Затичах се към водата и скочих вътре, както си бях с дрехите и обувките. Морето оставаше все така бурно, вълните се разбиваха в малкото островче. Джансън се оказа прав за местните течения. Бяха страховити. Но за щастие, бяха насочени навън, към открито море, което ми помогна да преодолея лесно стоте метра до яхтата.

— Джансън! Джансън!

Нямаше отговор.

„Исла Мари“ се въртеше около котвената си верига. Чух в далечината шум от самолетен двигател и видях как още един хидроплан се приближава към Форт Джеферсън. Бурната сутрин се бе превърнала в слънчев следобед и туроператорите от Кий Уест се опитваха да изкарат по някой долар. Сграбчих стълбичката и се изкачих на задната палуба под навеса. Водолазните такъми си стояха там, където ги бях оставил. От мокрите ми дрехи капеше вода.

— Джансън! — извиках отново аз.

Надникнах в предната каюта. Беше празна. Качих се на горния мостик. Също празен. Джансън не беше на борда. Дали беше пленник на хората от самолета? Или бе тръгнал с тях доброволно?

Слязох долу на палубата и започнах да обмислям вариантите. Непромокаемото куфарче го нямаше. Беше на палубата, когато бях слязъл от яхтата. Явно го бяха качили на самолета.

И тогава нещо привлече погледа ми. Една червено-бяла хладилна чанта, която виждах за пръв път.

Може би Джансън я беше изнесъл от долната каюта? Погледнах към морето и видях още един хидроплан. Който, вместо да отива към Форт Джеферсън, беше завил и се насочваше към мен.

И тогава забелязах още нещо.

От хладилната чанта се подаваше тънка жичка; краят й беше увит около парапета. В мозъка ми задрънчаха сигнални звънци.

Хвърлих се към чантата и вдигнах капака. Беше пълна с блокчета пластичен експлозив, завити в найлон. В най-горния слой бяха забити метални пръчици. Свързани посредством кабели с електронен блок. Детонатор.

Не се виждаше часовник, взривното устройство беше с дистанционно задействане. Голата жичка, вързана за парапета, беше антена.

Вдигнах глава и видях как хидропланът зави на север и започна да слиза плавно надолу, готвейки се да се приводни на около половин километър зад кърмата на яхтата. Видях цветовете му — синьо и бяло. Видях и номера на опашката: 1180206. Същият.