Стив Берри - Офицер и пешка

Бетонна пътечка водеше от кея към фара, който се намираше приблизително в средата на острова. Аз не тръгнах по нея, а се насочих на север по протежение на брега, следвайки влажната пясъчна ивица. В далечината продължаваше да се чува тътен на гръмотевици, бурята се придвижваше на изток. Единствените други звуци бяха лекият плисък на малките вълни и пронизителните крясъци на чайките в небето. Чувствах се като корабокрушенец, изхвърлен на сушата.

Целият остров беше по-малко от двеста метра широк. Ако не бяха пиниите, би могло от единия бряг да се види другият. В северния му край забелязах зеления купол на палатка с разтворен цип, разположена сред нещо, което приличаше на полуразрушени основи на къща. Табела обозначаваше мястото като някогашната лаборатория по морска биология на Тортугас, създадена от института „Карнеги“ през 1904 г. Не знаех какво ме очакваше там, но понеже нямах избор, свърнах от плажа по тясната пътека през горичка от бодливи кактуси.

— Ти ли си онзи, който се гмурна към потъналата яхта?

Думите бяха произнесени на испански език с женски глас, стряскащо идващ от нищото. За мой късмет, поне знаех езици. Дължах го на силната памет, която бях наследил по линия на майка си. Не просто фотографска — памет като магнитен носител, който правеше ученето на езици детска играчка. Знаех испански, френски и доста приличен италиански. Надявах се един ден тези умения да ми бъдат от полза.

От палатката се подаде жена.

Беше малко над метър и петдесет, с черна коса до раменете и гладка тъмна кожа. По красивото й лице нямаше и следа от грим. Бадемовите й очи ме фиксираха с преценяващ поглед, от който ми стана едва ли не неудобно. Беше стройна и мускулеста, но в същото време приятно заоблена на важните места, облечена с тесни джинси и блуза. Професията ми на юрист и необходимостта да разпитвам хиляди хора ме бяха научили, че разговорът не търпи вакуум. Ако задаващият въпросите не побърза да запълни настъпилата тишина, обикновено разпитваният прави това вместо него, за което често съжалява.

Затова си мълчах.

— Разбираш ли какво ти казвам? — продължи тя на испански.

Говореше с американски акцент, някъде от Юга. Също като моя.

— Испански не — казах аз.

По-добре бе да запазя в тайна езиковите си способности.

— Така по-добре ли е? — попита на английски тя.

— Така става.

— Ти не може да си Валдес. По телефона ми се стори по-възрастен.

— Не съм.

— Значи си онзи, който се гмурна при рифа.

— Ти си ме наблюдавала?

— От брега. Чудех се дали ще се появи някой. Чух вчера за корабокрушението, още с пристигането си. Но понеже съм блокирана на този остров до следобед, нямах избор, освен да чакам и да наблюдавам.

— Имаш ли име?

— Колийн Пери.

— Аз съм Котън Малоун. Дойдох за монетата.

— Работиш за Валдес, така ли?

Пак това име. Появил се бе нов герой. Но аз знаех какво да отговоря.

— Не.

Трябваше да стъпвам внимателно, защото не знаех накъде бие. Затова реших да се придържам към фактите.

— Онова, което търсиш, е у мен. — Посочих към морето. — Ето там, на онази яхта.

Джансън беше заел позиция на стотина метра от северния край на острова, на границата, където водата от тюркоазена ставаше синя. След като научех каквото ми бе нужно, трябваше да му дам знак, за да се върне до кея и да арестува тази жена. И тъй като буквално нямаше накъде да бяга, задачата ни беше лесна. Интересното беше, че самата Колийн Пери не изглеждаше никак притеснена, което ме караше да си мисля, че това едва ли беше първото й приключение от този вид.

— А кои бяха другите, които се гмуркаха с теб?

— Помагачи, от които нямах нужда.

— Забелязах, че яхтата ти отпътува бързо от там.

— Ще правим ли сделка, или ще си приказваме?

Тя бръкна в джоба си и извади нещо, които подхвърли към мен. Хванах го във въздуха и видях, че е найлоново калъфче, в което беше поставена лъскава златна монета, малко над два и половина сантиметра в диаметър. На едната страна беше изобразена Свободата, вдигнала високо факела си. На другата беше гравиран белоглав орел в полет, също на фона на слънчеви лъчи и с познатия девиз: Вярваме в Бог . Над орела бяха цифрите с номиналната стойност на монетата: 20 долара.

— Притежанието й все още е незаконно — каза жената.

— Но ти я имаш.

— Вече не. Къде е Валдес?

— Гледа да не се показва много.

— Трябваше да разговаряме.

Погледнах монетата в ръката си и ми хрумна нещо. Ако въпросният Валдес беше от Куба, нямаше да е особено умно да иска пари в брой. Да, наистина, щатските долари вървяха там, но не в такива количества, каквито можеха да се вземат за тази монета. И така, какво ли имаше в куфарчето, което да струва милиони долари?