Стив Берри - Офицер и пешка

Ако сега подръпнех въжето, водолазите щяха да се доберат до куфарчето много преди Джансън да го издърпа на повърхността. Всеки от тях имаше по два ножа, прикрепени за краката — щеше да е детска игра да прережат въжето.

Затова аз го оставих, където беше, и заплувах към потъналата яхта. Преследвачите ми бяха стигнали почти до дъното. Прекосих задната палуба и понечих да вляза в главната каюта и точно в този момент стрела на харпун се заби в дървото до мен.

Изобщо не я бях чул.

За разлика от звуковите ефекти по филмите нямаше свистене; стрелата просто се появи изневиделица.

Не, определено не бяха охранители.

Претърколих се по гръб и през задните прозорчета на каютата видях как единият от двамата плува към мен, докато другият се насочва към черното куфарче. Никога не ме бяха обучавали да се справям с подобни ситуации, но нямах намерение да им се дам лесно.

Забелязах няколко стъпала, водещи надолу към спалната каюта в предната част на корпуса. Там някъде трябваше да се намира цепнатината, която бях видял отвън. До кърмата се появи водолаз със зареден харпун. Трябваше да го забавя, затова затворих вратата на каютата и сложих резето. Не беше идеално решение, но щях да спечеля няколко ценни мига. Срещнах погледа на човека отвън, който вдигна оръжието си, без да се замисли. Вратата беше наполовина дървена, наполовина от стъкло, защитено с метална решетка. Не допусках, че стрелата ще се спре в едното или в другото, затова ритнах два пъти с плавниците и се хвърлих напред към койката. Стъклото зад гърба ми се пръсна на парчета и стрелата се заби с глух удар някъде в дървената стена на каютата.

Веднага забелязах, че бях прав: в носа на яхтата имаше цепнатина, която водеше навън. Може би леко тясна, но преодолима. Аз се проврях през нея и излязох в гръб на втория водолаз, който тъкмо се приближаваше към черното куфарче. Беше презаредил харпуна си и го бе сложил на пясъчното дъно, и в този момент посягаше към ножа, за да пререже въжето. Разполагах може би с десет секунди, за да предприема нещо. Затова се хвърлих напред, пресегнах се през рамото му, издърпах регулатора от устата му и свалих маската. Внезапната ми атака го свари неподготвен и аз се възползвах от объркването му, за да му изтръгна ножа от ръцете. После се дръпнах назад и го ритнах с дясната си пета в челото, с което допълнително го зашеметих.

Междувременно другият водолаз също бе открил процепа в корпуса на яхтата. Знаех от опит, че щеше да бъде особено уязвим, докато се опитваше да се провре през него. Нямах кой знае какъв избор, а докато първият водолаз се мъчеше опипом да намери регулатора и маската си, вторият се дръпна назад в наводнената каюта. Тогава разбрах. Той презареждаше харпуна си и се готвеше да ме простреля през процепа.

Чух рев на двигатели. „Исла Мари“.

Нима Джансън си тръгваше? Дръпнах силно въжето. Няколко пъти.

Двигателите над главата ми форсираха и въжето започна да се изпъва. Грабнах втория харпун от пясъчното дъно и изстрелях стрелата през процепа. Дали улучих нещо, не беше важно. Щях да спечеля малко време, докато мъжът вътре разсъждаваше как да постъпи. Сграбчих въжето, което вече беше изпънато като струна, и то ме дръпна заедно с куфарчето далече от потъналата яхта. Не исках тежкото куфарче да се удари в нещо и да се разхерметизира, затова го обгърнах с две ръце, както беше омотано с въжето, и се оставих на Джансън да ме влачи на буксир, като от скоростта постепенно започнах да изплувам нагоре.

Хвърлих бърз поглед назад. Вторият водолаз се беше измъкнал през цепнатината и се целеше с харпуна си в мен. Но аз вече бях извън обхвата му.

Яхтата спря.

Бяхме излезли от рифа и се намирахме в дълбоки тъмносини води; дъно не се виждаше. Аз все така притисках задъхан куфарчето до гърдите си. Затова си наложих да се спра и да се успокоя.

Усетих как въжето отново се изпъва. Джансън го издърпваше на борда.

Пуснах се от него и с няколко движения на плавниците изплувах на повърхността. Дъждът горе не беше преставал. Проследих куфарчето, докато Джансън го теглеше.

— Качвай се! — извика ми той.

Не желаех да рискувам плячката ми да се изхлузи в последния момент от въжето, затова изчаках, докато куфарчето не се подаде от водата и остана прилепено към кърмата, и едва тогава свалих плавниците, хвърлих ги на палубата и се изкачих по металната стълбичка. Джансън не смееше да помръдне, стиснал с две ръце въжето, и аз му помогнах да издърпа куфарчето през задния парапет.