Стив Берри - Офицер и пешка

— Тя ми разказа за Двойния орел от трийсет и трета. По всичко личи, че монетата е рядка.

— Може би последната от този вид.

И толкова ценна, че бяхме тръгнали да я търсим посред бурята. Но нищо от това не ми звучеше наред. Монета, която не би трябвало да съществува. Яхта, пристигнала от Куба и внезапно потънала. Собственикът бил на път, също от Куба. И Министерството на правосъдието допускаше всичко това да се случи. Заради някакво непромокаемо куфарче, което трябвало да се извади цяло. Без да се отваря.

Бях водил достатъчно дела пред военен трибунал, за да познавам съдебните заседатели и свидетелите, и макар да бях нает като младок, не бях глупак. Нещо намирисваше. Лошо.

В дъжда различих очертанията на Форт Джеферсън.

Пътуването от Кий Уест бе продължило близо три часа; движехме се бавно заради бурята. Джансън беше поел отново управлението, бяхме подминали Гардън Кий и форта и се насочвахме към Логърхед — най-големия от седемте острова. На него се издигаше фар, чийто лъч се виждаше през бушуващата буря.

— Яхтата се откъсна от котвата точно тук, после течението я отнесе към южния край на Логърхед и нататък — каза Джансън. — После рифовете от другата страна са й видели сметката.

Бурята беше утихнала, но дъждът не спираше. Два-три катамарана, няколко платноходки и моторници стояха на котва на около петстотин метра вляво от нас. Заобиколихме южния край на Логърхед и там видях нещо да плува на повърхността на водата, подхвърляно от вълните. Беше пластмасова туба за мляко, завързана за дръжката с жълто въже.

— Въжето е прикрепено за кораловия риф отдолу — каза Джансън. — Тук е плитко, може да се влезе с шнорхел. Потъналата яхта е на петдесетина метра западно от шамандурата, там водата е малко по-дълбока.

— Това не е ли национален парк? Как успя да обозначиш мястото на корабокрушението?

— В това лошо време никой не е видял тубата. Но след още ден все някой щеше да я види.

Той отпусна газта и задържа яхтата неподвижно на място.

— Ще бъда над теб с работещи двигатели. Внимавай за витлата. Хайде, върви да си вземеш снаряжението. Всичко, от което имаш нужда, е долу на палубата.

Доста време бе минало от последното ми гмуркане. Бях се научил във флота. Пам също бе изкарала курсове преди две години, но имаше само две гмуркания. При второто една среща с акула я убеди веднъж завинаги, че мястото й не е във водата. Следващите три дни прекара на яхтата в очакване да се върна от поредната авантюра; явно така ни бе писано в нашия семеен живот.

Слязох от мостика и долу намерих водолазната екипировка. Нищо особено, но щеше да свърши работа. Завих регулатора върху кислородната бутилка и с рязко изсъскване на вентила пробвах налягането. После пристегнах раменните и коремните ремъци и си сложих колана с тежестите. Над главата ми проблесна светкавица; назъбената й усмивка ме накара да потръпна. Тътенът на далечни гръмотевици и плющенето на дъжда не отслабваха. Колко ли правила за безопасност щях да наруша този ден? Като например: никога не се гмуркай в гръмотевична буря. Или сам. В забранени за гмуркане води. Палубата ме подхвърляше като играчка и реших, че това не е най-доброто място да си слагам бутилките, които бяха доста тежки. Затова нахлузих маската и плавниците, хвърлих бутилките през борда, после седнах на парапета и се изтъркалях заднешком във водата.

Спускайки се под вълните, видях в бистрата вода потъващите надолу бутилки. Вкарах и двете си ръце наопаки в презрамките, после повдигнах нагоре безтегловната маса, прехвърлих бутилките през главата си и презрамките легнаха удобно на раменете ми.

Напипах регулатора и изкарах водата от него.

Бях готов.

С няколко тласъка на плавниците се отправих към дъното, където водата беше много по-спокойна. На това място рифът беше плитък, не повече от три метра под повърхността, но изведнъж се спускаше стръмно към пясъчното дъно, което се белееше на десетина метра по-надолу. Едва по-нататък започваше същинската падина и водата ставаше тъмносиня. Заради начумереното небе светлината беше оскъдна, но това се компенсираше с перфектна видимост.

Водата гъмжеше от живот.

Една баракуда се навърташе наоколо с разтворена уста, в която се виждаха страховити, подобни на кучешки зъби, докато внезапно, сякаш изстреляна от оръдие, не се разтвори в синкавия полумрак. Горичка от живи корали, обагрени във всевъзможни оттенъци на бежово, жълто и кафяво, приютяваше безброй дребни морски обитатели. Видях виолетова лъчеперка, червена и ивичеста бодлоперка, риба корона… Но през цялото време се оглеждах за акули, докъдето ми позволяваше видимостта.