Стив Берри - Офицер и пешка

Подобна дързост заслужаваше възхищение.

Имах инструкции да наема конкретна яхта измежду многото, акостирали в историческото пристанище. Днес нямаше кой знае колко кандидати за разходка, което може би се дължеше на надвисналите сиви облаци, които караха небето да изглежда грозно и застрашително. Откъм морето подухваше лек ветрец; въздухът лепнеше от влага. Определено се задаваше буря. Денят не беше подходящ за риболов.

Открих яхтата — „Исла Мари“, дванайсетметрова, с широка кърма, два вградени в корпуса двигателя и покрит мостик — в края на кея. Задната палуба беше с навес, предлагащ сянка, а в предната част имаше просторна каюта, в която можеше и да се нощува.

На палубата се появи човек.

Нисък, набит, с широки рамене, дебел врат и шкембе. Почернялата му от слънцето кожа контрастираше с рядката посребрена коса.

Беше по къси панталони, тъмна тениска с надпис „Кий Уест“ и с бейзболна шапка. Около врата му на верижка висеше златен дублон. Познах го от пръв поглед, също като Стефани Нел.

И той беше от службите.

— Гледаш да се слееш със средата ли? — попитах го аз от кея.

— Аз съм пенсионер, какво ми пука?

— Ти ли си капитан Немо?

— Тази идиотска тайнственост никак не ми липсва.

Стефани ми бе казала да използвам кодовото му име.

— А ти си? — попита той.

— Котън Малоун.

Което само по себе си звучеше като кодово име.

— Откъде се сдоби с име като Котън?

— Дълга история.

Той ми се усмихна дружелюбно.

— Това е добре. Защото ни чака дълъг път. Качвай се на борда.

— Накъде пътуваме?

Той посочи с пръст към хоризонта.

— Сто километра в тази посока.

Бяхме застанали на закрития мостик; усещах равномерния ритъм на двигателите под краката си, докато „Исла Мари“ се бореше с насрещния вятър. Колкото по на запад отивахме, толкова повече се усилваше дъждът. Носът на яхтата цепеше вълните, вдигайки във въздуха пяна и пръски, които вятърът обръщаше срещу нас.

— Днес няма желаещи да ловят риба — каза моят домакин.

— Не пропусна ли нещо?

Не ми се беше представил. На кея това бе разбираемо. Мълчанието е злато. Но ние вече се бяхме отдалечили много от Кий Уест.

— Джим Джансън, някога от ФБР.

— А сега от Министерството на правосъдието?

— Не, по дяволите. Помолиха ме да помогна на Стефани. Да й направя услуга. Чувам, че и с теб било така.

Яхтата се люлееше като метроном. Слава богу, не се поддавах на морска болест, иначе щях да си изям повторно закуската. Джансън също имаше вид на печен в морските дела.

— Тукашен ли си? — попитах го аз.

— Родом съм от тук, после трийсет години бях в Бюрото. Преди две излязох в пенсия и се прибрах у дома.

Знаех правилата. По принцип агентите на ФБР биваха пенсионирани при навършване на петдесет и седем години или двайсет години служба. По изключение срокът можеше да бъде и продължен, но това се случваше рядко.

— Значи си чистокръвен рапан, а? — попитах аз, използвайки популярното прозвище на местните.

— Абсолютно. Имаме и много сладководни разновидности, довлечени един господ знае откъде. Но истинските соленоводни екземпляри, местните, ставаме все по-голяма рядкост. Я хвани руля.

Поех управлението, докато Джансън донесе отнякъде карта, разгъна я и я сложи върху бордното табло. Дъждовните капки тракаха по стъклото като сачми, вълни обливаха корпуса.

— Време е да научиш някои неща — каза той. — Пътуваме към Драй Тортугас. Чувал ли си за тях?

— Това-онова. Били Боунс не ги ли споменаваше в „Островът на съкровищата“?

Той забоде късия си дебел показалец в картата.

— Това е група от седем микроскопични островчета, по-скоро пясъчни наноси, тук-там с дървета и храсти, разположени между множество коралови рифове. Това е краят на архипелага Флорида Кийс, последната точка от сушата на Съединените щати. Общо по-малко от половин квадратен километър суха, безлична, негостоприемна земя край основния плавателен път от Мексиканския залив за Атлантическия океан. Открити са лично от Понсе де Леон. Нарекъл ги е Тортугас заради костенурките.

— А откъде идва това „Драй“? Сухи?

— Добавено е по-късно, като предупреждение за мореплавателите, че там няма и капка вода за пиене. Но иначе островите са предлагали добра защита срещу бури и удобна спирка за зареждане с провизии и дребни ремонти на корабите.

— И защо сме тръгнали натам посред бурята?

— Стефани е пестелива на приказки, а?

— Все едно има катинар на устата.