Стив Берри - Офицер и пешка

Дръпнах един от столовете и седнах. Прекараната безсънна нощ беше започнала да ми се отразява. Моята посетителка остана на крака.

— Добра стрелба — каза тя. — Можели сте да я убиете, но не сте го направили.

Вдигнах рамене.

— Тя май не оцени жеста ми.

— За пръв път ли стреляте по човек?

— Личи ли ми?

— Изглеждате леко разстроен.

— Мой приятел умря пред очите ми.

— Това би се отразило на всеки. Сю Уилър иска да ви съди.

— Така ли? Успех с това.

Тя се засмя.

— Точно същото си казах и аз. Чувала съм, че издържате на напрежение. Радвам се, че информацията се оказа вярна. Пилотирали сте изтребители, нали?

Това беше така. Поне за известно време. Докато приятели на покойния ми баща не ме насочиха към друга кариера. Двама адмирали и един капитан, които бяха превърнали грижата за мен в мисия на живота си. Баща ми също щеше да е стигнал поне до контраадмирал, ако не бе потънала подводницата му с всички матроси на борда. Труповете така и не бяха открити, малко се знаеше за мисията. Всъщност всичко беше засекретено. Знаех това, след като се бях опитвал, макар и безуспешно, да се добера до следствения доклад. Бях на десет години, когато няколко униформени мъже дойдоха у дома, за да съобщят на майка ми за смъртта му. Тогава нищо не звучеше логично и трябваше да минат години, преди да се добера до истината.

— Четох служебното ви досие — каза тя. — Специално сте поискали да минете курс на обучение за пилоти, като сте показали способности на най-високо равнище. Бихте ли ми казали защо после сте се насочили към правото?

Очите ми бяха вперени в нейните като цеви на пушка.

— Вече знаете отговора.

— Извинявайте, няма да ви обиждам повече с такива въпроси.

— А бихте ли минали по същество?

— Имам работа за вас.

— В моя случай флотът има думата.

— Това му е хубавото да работиш за министъра на правосъдието, който е пряко подчинен на президента и върховен главнокомандващ: длъжности като вашата лесно могат да бъдат променяни.

Ясно. Схванах какво искаше да ми каже. Беше дошла за нещо важно.

— Работата, която имам предвид, изисква умения и дискретност. Казват, че вие притежавате и двете.

Реших на свой ред да я поразпитам малко.

— Кой ви каза тези неща? Някой от двамата адмирали или капитанът?

— И тримата всъщност. Първо единият, после другият потвърди, после и третият. Похвалиха ви. Но въпросът е: ще оправдаете ли доверието? Вашият командир не смята така.

Майната му на този идиот. Бюрократ и подлизурко — винаги е бил това и винаги ще бъде. Офицер от кариерата, който се интересува единствено да си изслужи двайсетте години, после да си вземе пенсията и да се пробва някъде другаде, за предпочитане в частния сектор.

Такава кариера никога не ме е интересувала.

Но през последните години бях започнал да се питам дали и моята съдба нямаше да е подобна. Приятелите на баща ми все казваха, че имали планове за мен. Само веднъж завърши право, вземи диплома, после иди във Военния съд. Всичко, от което бях вече изпълнил. Но започвах да се чудя дали не ме бяха забравили.

А сега ми се даваше шанс. Благодарение на тях. Какво имах да губя?

Най-вероятно моят командир се готвеше да ме върже със синджир за някое бюро поне през следващия месец като наказание, че съм привлякъл внимание към звеното му. Нищо че мой приятел загина, а отсрещната страна първа откри огън.

— И ще ми се размине за Сю Уилър, така ли?

— Вече говорих с шерифа. Няма да ви бъдат повдигнати обвинения.

— Лично с шерифа?

— Не виждах причина да започвам от по-ниските нива.

Това беше първият от многото случаи, когато Стефани Нел предизвика възхищението ми. Определено беше човек, който вършеше работа. В този момент обаче аз гледах на нея само като на възможност да покажа среден пръст на мизерника, който ме чакаше в Мейпорт.

— Е, добре — казах аз. — Вие ми направихте услуга, сега и аз ще ви направя.

Втората ми услуга за двайсет и четири часа.

От този момент нищо вече не беше същото.

Плъзнах се по пейката в сепарето, докато не се озовах лице в лице със Стефани Нел. От ареста бяхме тръгнали с наетата от нея кола отначало по Атлантик Булевард към военноморската база, но после подминахме отклонението за нея и в крайна сметка се озовахме в Нептюн Бийч. С Пам живеехме наблизо. Бях научил, че името на квартала датира от 1922 г., когато един негов предприемчив обитател построил гара до къщата си и я кръстил „Нептюн“. Някой му казал, че ако построи гара по линията, влаковете ще са длъжни да спират на нея, което щяло да му спести три километра пеша до Мейпорт, за да хваща нещо за Джаксънвил.