Стив Берри - Офицер и пешка

Тръгнах направо към сграда С.

Пикапът бе спрял пред нея, шофьорската врата беше отворена. Розовият кадилак беше паркиран до маздата. Боб Уилър беше застанал и с пистолет в ръка държеше на прицел съпругата си, която беше слязла от колата, но още не се бе скрила в сградата. Аз завъртях волана надясно и спрях. Напипах в жабката своя пистолет, като се молех на Господ да не ми се наложи да го използвам.

Отворих вратата си и извиках:

— Хвърли оръжието, Боб!

Пистолетът остана неотклонно насочен към Сю.

— Не се меси! Това е между мен и нея.

Иззад прикритието на отворената врата хвърлих поглед надясно. Няколко живеещи в сградата наблюдаваха сцената от балконите си.

Съпругата беше на петнайсетина метра встрани. По красивото й лице не се виждаше и намек за страх. Беше по-скоро раздразнена и не отделяше поглед от мъжа си; приличаше на лъвица, следяща с очи приближаващата се плячка. От рамото й висеше стилна чанта „Шанел“.

Насочих вниманието си обратно към Боб Уилър.

— Свали пистолета.

— Тази кучка ме дои, докато спи с всеки, който й се изпречи.

— Остави това за пред съда. Вече разполагаме с достатъчно материал.

Той се обърна към мен.

— По дяволите съда! Мога още сега да се оправя с нея.

— И после какво? Затвор? Струва ли си заради нея?

В утринния въздух отекнаха два изстрела; Боб Уилър изохка и тялото му се свлече на земята. От дупките на гърдите му рукна кръв. Вдигнах поглед към Сю. Пистолетът в ръцете й вече сочеше към мен.

Проехтя нов изстрел.

Аз се хвърлих по очи в колата.

Стъклото на шофьорската врата, зад която бях приклекнал допреди миг, се пръсна на парчета. Тя стреля отново. Предното стъкло се нацепи като паяжина около дупката от куршума, но не се разпадна. Отворих насрещната врата и се изхлузих от седалката долу на тротоара. Сега вече поне имах цял автомобил за прикритие. Скочих на крака с насочен пистолет и извиках:

— Хвърли оръжието!

Тя не ме послуша и стреля още веднъж.

Наведох се и чух как куршумът рикошира със свистене от предния капак. После се изправих и на свой ред стрелях към нея. Куршумът я прониза в дясното рамо. Тя се дръпна, опита се да запази равновесие, но рухна на тротоара, изпускайки пистолета. Аз изтичах и го ритнах встрани.

— Долен мръсник! — изпищя тя. — Застреля ме.

— Имаш късмет, че не те убих.

— Ще съжаляваш, че не си ме убил.

Поклатих невярващо глава. Ранена и кървяща, но все така отровна.

Три полицейски коли се приближаваха бързо по алеята с мигащи светлини и вой на сирени. От тях се изсипаха униформени служители и ми наредиха да хвърля пистолета. Дулата на всичките им оръжия бяха насочени към мен, така че реших да не предизвиквам съдбата и се подчиних на нареждането им.

— Мръсникът ме простреля! — пищеше Сю.

— На земята! — каза ми един от полицаите. — Веднага!

Аз бавно коленичих, после легнах по корем върху влажния асфалт на паркинга. Ръцете ми моментално бяха извити отзад на гърба, нечие коляно ме натисна в гръбнака и на китките ми щракнаха белезници.

Толкова по въпроса за първата услуга.

Седях в боядисано в бяло помещение без прозорци. Интересното беше, че до момента никой не ми беше прочел правата, не ми бе взел отпечатъци, не ми бе направил снимка за полицейско досие, нито ме бе накарал да се преоблека в оранжева арестантска униформа. Вместо това ме бяха откарали в ареста на окръг Дювал и ме бяха сложили сам в килия. Зяпах стените и тавана, като се питах къде ли са скрити микрофоните и камерите. Пътуването до центъра на града бе отнело половин час, през цялото време ръцете ми бяха на гърба. Възползвайки се от съвета, който би трябвало да спазва всеки арестант, си държах устата затворена; единственото, което казах, бяха името и телефонният номер на моя командващ офицер.

Сю Уилър бе откарана с линейка и ако можеше да се съди по крясъците й докато я качваха, раната й не беше животозастрашаваща. Боб Уилър бе умрял още преди тялото му да се удари в земята. Наличието на тълпа очевидци правеше изясняването на случилото се истински кошмар. Какво гласеше онази руска поговорка? Лъже като очевидец? Полицаите не бяха оценили стриктното упражняване на конституционното ми право да запазя мълчание. Жалко за тях. Аз още обработвах информацията. Никога през живота си не бях удрял човек в пристъп на гняв. Бях прескочил всички дребни закононарушения, за да избера направо углавното престъпление „нападение при утежняващи вината обстоятелства“ — а именно, с огнестрелно оръжие.