Стив Берри - Офицер и пешка

За което не изпитвах и сянка на разкаяние. Освен това бях видял да умира човек.

Което също ми беше за пръв път — едно усещане, което разкъсваше корема ми. Боб Уилър беше мой приятел.

Понякога тишината наоколо се нарушаваше от гласове, идващи незнайно откъде, от глухо отекващи стъпки, от тихия вой на загадъчни машини. Арестът не се различаваше особено от многото, които бях виждал преди — всеки посвоему изпълнен с потискаща безнадеждност. Килията ми беше приблизително два на два и петдесет, с метална пейка и клозетна чиния без седалка. Никога преди не бях влизал в затвор като арестуван, винаги като посетител. Усещането да си зад решетките определено е доста различно. Никаква свобода. Никакъв избор. Правото ти на самоуправление е отнето от непознати. Очевидно цялото това безсилие, всички дребни унижения бяха предвидени целенасочено, за да прекършат силата и куража, да превърнат волята на индивида в безпомощно покорство.

Знаех, че трябва да позвъня на Пам, но не бях в настроение да слушам проповедите й. Тя неведнъж ми бе казвала да не се меся в живота на семейство Уилър, но човек не обръща лесно гръб на приятел, изпаднал в беда.

Поне аз съм така.

Собственият ми брак беше доста разклатен, всички признаци за близък крах бяха налице. Сприхавост, прибързани преценки, нулева търпимост, липса на взаимен интерес. Любовта — това е да се прибираш у дома със съзнанието, че от другата страна на входната врата има една жена, която се ослушва за стъпките ти. Пам бе спряла да се ослушва преди две години, когато направих една глупост, забравяйки, че брачната връзка би трябвало да е моногамна. След това й се извинявах многословно, а тя си даваше вид, че ми е простила. Но и двамата знаехме, че не е така.

Бях оплескал нещата. Напълно. Превръщайки се от съпруг в съквартирант.

Метално изтракване ме извади от мислите ми; една от служителките се беше появила отнякъде и отвори вратата на килията. Без да чакам подканване, аз станах и я последвах по стерилния, застлан с плочки коридор. Ритмичната й походка, бавна и равномерна, би зарадвала всеки инструктор по строева подготовка. Над всяка врата стърчеше по една камера като миниатюрно картечно гнездо. Силна миризма на хлор гъделичкаше носа ми.

Бях отведен в друго ярко осветено помещение без прозорци — този път не беше килия, а стая за разпити, оборудвана с дълга метална маса и шест стола. Вероятно за адвокати и техните клиенти. Там чакаше някаква жена. На средна възраст, стройна, привлекателна, с къса светла коса и уверено изражение. Облечена в елегантен вълнен костюм с пола. След време тя щеше да стане един от най-добрите ми приятели, но за момента бяхме абсолютно непознати.

Още щом я видях, в мен не остана никакво съмнение. Беше от службите. При това не от местните.

— Казвам се Стефани Нел — представи се тя.

Служителката излезе.

— Каква сте вие? ФБР?

— Казаха ми, че имате силна интуиция. Пробвайте още веднъж.

Помислих си да я затапя с нещо остроумно, но казах само:

— Министерство на правосъдието.

— Да. Дойдох от Вашингтон, за да се запозная с вас. Но когато пристигнах във военноморската база, вашият командир ми каза, че ще ви открия тук.

Бях стигнал до втората година от тригодишната ми ротация в Мейпорт. Базата се намираше на няколко километра източно от Джаксънвил, в един закътан залив, където можеха да влизат и съдове с размерите на самолетоносач. В заградения периметър работеха хиляди матроси и още по-голям брой помощен персонал.

— Убеден съм, че нищо хубаво не е казал за мен.

— Каза ми, че не би имал нищо против да изгниете тук. За него вие сте само източник на проблеми.

Което, честно казано, се бях опитал да избегна. Преди бях служил в бази в Шотландия, Кънетикът и Вирджиния. Знам, че ми се носеше славата на бунтар, на инатлив и арогантен до безразсъдство мъж, който обичаше да се конфронтира с висшестоящите. Но като цяло гледах да спазвам военната дисциплина и служебното ми досие беше на войник за пример. Очакваше ме дълга ротация на военен кораб, на което не гледах с особен ентусиазъм. Поне три години, ако исках да издрапам до капитан втори ранг. Пам, Господ да я благослови, ме следваше навсякъде, където ме пратеха, намираше си работа, събираше дом. Което ме караше да се чувствам още по-гузен за идиотската си постъпка. Бяхме говорили да запише право. На мен идеята ми допадаше. Или пък да имаме дете? Може би едно от двете или и двете заедно щяха да спасят брака ни. Смъртта на Боб Уилър ми бе показала по категоричен начин ужасите на развода.