Стив Берри - Офицер и пешка

— Не го приемай лично.

— Откога се познаваш с нея?

— Онзи ден се запознахме.

Това нищо не значеше, затова настоях:

— Разкажи ми за потъналата яхта.

— Ръждясало корито. Приличаше на „Орка“ от Челюсти“, след като я беше хванала акулата. Изобщо не знам как се е добрала до тук от Куба.

Още щом чух вълшебната думичка, изгледах Джансън.

— Майтапиш ли се?

— Работата взе да става интересна, а?

Така си беше. Куба беше едва на сто и четирийсет километра, но доколкото знаех, плавателни съдове от там не се допускаха в американски води. Никакви изключения. Стефани не бе споменала нищо за тази подробност, беше ми казала само, че плавателният съд дошъл от Карибите.

— Преди два дни яхтата беше на котва срещу Гардън Кий на Драй Тортугас. Аз бях там и я наблюдавах. Вятърът виеше както днес, валеше пороен дъжд. Там приливните течения са много гадни, движат се срещу преобладаващите ветрове. Заливът отдавна се ползва като убежище, надеждна защита срещу врагове и природни стихии, стига да знаеш какво вършиш. Докато капитанът явно не знаеше. Яхтата се откъсна от котвата си, течението я отнесе на запад и се натъкна на риф. И изчезна. — Джансън щракна с пръсти. — Пуф! Ето така.

Аз стисках руля, който се дърпаше от ръцете ми.

— Не разбирам много от каране на яхти. Искаш ли да я поемеш?

— Стига бе, добре се справяш. А яхтата потъна ето тук.

Той отново заби пръст в картата, леко на запад от едно малко тясно островче.

— Точно срещу Логърхед Кий, при Форт Джеферсън. Тук. На няколко километра източно.

За форта знаех.

Построен в средата на XIX в., за да отбранява най-натоварените за времето си морски пътища, фортът в крайна сметка бил превърнат в затвор за дезертьори от Съюза по време на Гражданската война. Като такъв продължил да функционира и след войната. Най-известният му затворник бил доктор Самюъл Мъд, осъден по делото за убийството на Линкълн. Болести и урагани наложили изоставянето му, докато накрая бил трансформиран в база за зареждане с въглища на американски военни кораби. Самият „Мейн“ отпътувал от там за Хавана, за да остане в историята. Сега фортът е национален парк и най-голямата изцяло зидана сграда в Западното полукълбо. Виждал бях снимки. Огромен тухлен шестоъгълник с петнайсет метра високи и два и петдесет дебели стени, погълнали почти цялата земна маса на острова, който изглеждаше, сякаш плува върху тюркоазените води на океана. Батареите от гигантски топове, подредени на няколко нива в тухлени бойници, бяха разчетени да устоят на атаката на цяла флотилия. Фортът беше перфектна илюстрация на старата мъдрост, че крепости се строят не където е удобно, а където са нужни.

— Това там е краят на света — казах аз на Джансън.

— Е, не е петзвезден хотел. Но поне няма да има хора да ни се пречкат.

— Каза, че човекът, докарал яхтата, бил на Гардън Кий. А къде е сега?

— В ареста. За наш късмет, тук хора от Куба не се допускат.

За наш късмет, да.

— В тази буря ли ще се спускам долу?

— Нямаме избор. Собственикът на яхтата пътува насам, така че трябва да имаме железни доказателства, преди да е дошъл.

— Откъде идва?

— От Куба. Откъде другаде?

Разбира се. Защо ли задавах и аз тъпи въпроси?

Една вълна се удари в левия ни борд и яхтата се люшна настрани. Аз завъртях руля и я върнах в курса й. После улових погледа на Джансън. Очите му бяха дълбоко хлътнали и примигваха нервно; запитах се какво ли знаеше този човек, което аз още не знаех.

Нов порив на вятъра запрати залп от водни пръски върху предното стъкло на мостика.

— Това е безумие — казах аз.

— Не, това е хитра игра. В такава буря няма да има жива душа. Особено парковата охрана. Ще сме сами на света.

Над главите ни се виеха черни облаци, заредени с електричество. Океанът сякаш кипеше.

— Ако си бил там, когато яхтата е потънала, защо не си се гмурнал ти?

— Приличам ли ти на Лойд Бриджис? Това не е по моята част. Затова Стефани се разтърси и си намери младок.

— Не одобряваш ли?

— Не е моя работа. Аз съм само доброволец.

— Какво знаеш за нея? — опитах отново аз.

— Струва ми се, че заслужаваш да те светна.

И на мен така ми се струваше.

— Беше в Държавния департамент, от там се прехвърли в Правосъдието. Спомням си, че по мое време сътрудничеше тясно с ФБР. Чувам, че още било така. Юристка, но през целия си живот е била на държавна служба.

Долових в думите му негласна възхвала. Прокурор. От добрите. В правилния отбор. Докато той говореше, аз реших отново да се пробвам: