Стив Берри - Офицер и пешка

— Странно как една златна монета може да тежи толкова — казах аз.

Забелязах, че Джансън не оцени иронията ми. Жалко. По него не бяха стреляли току-що с харпуни. Разкопчах ремъка и свалих от гърба си кислородните бутилки. Доста време бях прекарал под водата. Огледах хоризонта във всички посоки; бяхме се отдалечили достатъчно от моторницата, за да я изгубим от поглед в бурята.

— Третият в надуваемата лодка започна да става нетърпелив — каза Джансън. — Наложи се да използвам това.

Той посегна зад гърба си и извади пистолет.

— Казах си, че си загазил.

Но аз се замислих. Джансън бе потеглил, преди да дръпна въжето. Освен това, когато ме видя да излизам на повърхността, на лицето му за миг се изписа учудване.

— Видимостта не беше идеална — каза Джансън, — но за мен беше ясно, че тези двамата са дошли за теб. Затова реших да се измитам, като се надявах да се хванеш за въжето.

— Кои са те?

— Допускам, че са наети от собственика на монетата. Една от яхтите на котва в марината може да е била негова. Явно е пристигнал по-бързо, отколкото сме си мислили. Браво на теб, че успя да извадиш това навреме.

Започваше да ми писва, затова го сграбчих за рамото.

— Хайде, стига с тия глупости. Разбираш какво искам да кажа.

Той ме изгледа презрително.

— Не се впрягай. Какво си очаквал? Всичко си е в реда на нещата. Ти се справи, това е. Имаш топки.

Аз пуснах рамото му.

Не вярвах на нищо от казаното, но не бях в изгодна позиция нито да споря, нито да се пазаря с него. Бях новият в играта и за да спечеля приятелството му, трябваше да се правя на сговорчив.

— А сега?

— Казах ти, че имаме арестуван, но има една дама, която го чака в Логърхед Кий. Тя е пристигнала вчера, за да сключи сделка с човека, който е докарал яхтата от Куба. Наистина има Двоен орел от трийсет и трета, но не е в куфарчето. Жената щяла да го използва, за да купи с него онова, което е в куфарчето.

— И какво е то?

— Не ми плащат достатъчно, за да задавам такива въпроси. Не е наша работа да го мислим. Но след като куфарчето така или иначе е у нас, защо не се спазарим с нея вместо нашия арестант и не го разменим за монетата?

— Ще й дадеш онова, което е вътре?

— Не, по дяволите. Ще заведа ФБР при нея, за да я арестуват. Но най-напред трябва да узнаем някои неща. Да я накараме да говори. Да открием каквото можем. Ще се справиш ли и с това?

Защо не? Планът беше добър.

Когато стигнахме до Логърхед Кий, аз скочих на брега.

Дъждът беше отслабнал, облаците се разпръсваха, през пролуките се прокрадваше ярко слънце, което укротяваше вълните и сгряваше тялото ми. Джансън спря яхтата до тесен пристан, вдаден навътре в морето от плажа, и след като слязох, продължи с нея към най-северната точка на острова, за да ме чака там.

Логърхед се намираше на пет километра западно от Форт Джеферсън. Черно-бялата кула на характерния му тухлен фар с формата на конус продължаваше да намига на фара отсреща, разположен върху стените на форта, въпреки засилващата се дневна светлина. Островът беше равен и скучен, издигаше се едва на метър-два над повърхността на морето и беше покрит с ниски храсталаци и недорасли пинии. Беше заобиколен с красив пръстен от бели пясъци, които се разтваряха в прозрачните води. Рифът, където се бях гмуркал, се падаше на северозапад, отвъд далечния край. Тук, откъм източната му страна, група ниски сгради заобикаляха фара. Джансън ми беше казал, че на острова живеели само пазачите. Местните обитатели бяха главно птици наред с прословутите костенурки, които ползваха плажовете за гнездене.

Джансън ми беше казал също, че тук се опъвали и палатки, главно в северния и южния край. Нямаше никаква храна, прясна вода, електричество и здравна помощ. Всеки дошъл на острова си носеше каквото му е нужно и после си го вземаше обратно. Запазени места нямаше — всеки се настаняваше там, където иска. Жената, която търсех, чакаше в крайната северна точка.

Бях по тениска с логото на „Джаксънвил Джагуарс“, къси панталони „Найки“ и маратонки, като лесно можех да мина за небрежно облечен турист. Но гладко обръснатото ми лице и късо подстригана коса издаваха военния в мен. Бях в добра физическа форма и гмуркането ми го доказваше. Бях все така тънък в кръста, със сламеноруса коса. Години ме деляха от средната възраст и, слава богу, имах добър метаболизъм, с който изгарях повече калории, отколкото приемах.

По тези места времето се променяше за секунди. От тазсутрешната буря нямаше и следа, небето беше синьо, слънцето грееше ярко. Но сега беше сезонът на ураганите, така че островът беше последното място, където бих желал да се намирам, ако на някой от тях му хрумнеше да ни навести.