Стив Берри - Офицер и пешка

Беше направил един кръг във въздуха и сега се връщаше. Това не вещаеше нищо добро. Скочих във водата и се гмурнах с всички сили надолу.

Точно в момента, когато „Исла Мари“ експлодира.

Изплувах.

Слава богу, в момента на взрива се бях потопил достатъчно дълбоко, за да избегна смъртта. От небето падаха отломки, а силното течение отнасяше всичко, включително и мен, навътре в морето. В каква каша се бях забъркал! И каква ли част от нея ми бе приготвена от основните действащи лица?

Стефани Нел. Джансън. Колийн Пери. Плюс някакъв Валдес.

Глупакът аз — бях си въобразил, че Джансън е ранен. Какво гласеше онази поговорка? Глупаците се струпват там, където ангелите не смеят да припарят. И аз бях сторил същото. Дали Джансън не ме бе подмамил в капан като лесна жертва?

Опитвах се да заплувам обратно към Логърхед, но за всеки няколко метра, които успявах да преодолея напред, течението ме отнасяше толкова назад. Покрай мен премина парче от корпуса на яхтата и аз се хванах за него, за да си починат краката и ръцете ми. За днес ми се събираше повече плуване, отколкото за последните две години.

Течението бързо ме отдалечаваше от сушата. Молех се някой от водните обитатели наоколо да не си търси лесен обяд.

Шум от двигател наруши тишината. Този път не беше самолет. А моторница.

Надявах се да е парковата охрана от Форт Джеферсън, дошла да огледа обстановката. В края на краищата колко яхти се взривяваха по тези места?

Видях съда, който се движеше към мен. Но не от изток, където се намираше старият форт. А от запад. Надуваема лодка. Като онази, която бях видял преди.

Всичко бе за предпочитане пред това да се удавя от изтощение. Особено като се имаха предвид всички прибързани изводи, които бях направил този ден. Затова размахах ръце, за да привлека вниманието им. Бръмченето на двигателя се приближаваше неумолимо, после утихна. В лодката имаше двама души.

Водолазите от потъналата яхта.

Нищо добро не ме чакаше, но какво можех да направя? Успокоявах се с мисълта, че ако искаха смъртта ми, щяха просто да ме оставят във водата.

Заплувах към тях и се хванах за лодката. Нещо ме удари по главата. Болката ме зашемети, слагайки край на обърканите ми мисли.

Настана мрак.

Отворих очи.

Не бяха ме удряли така от една среща по американски футбол преди две години, когато нещата бяха излезли от контрол. Главата ме болеше. Къде ли бях? На яхта? Сигурно, ако съдех по грохота на двигателите и познатото ритмично подскачане нагоре-надолу по вълните.

В мътния ми мозък се блъскаха всякакви ужасни сценарии.

Но, както си казах, докато бях във водата, никой не искаше смъртта ми.

Засега.

Лека-полека помещението около мен започна да придобива форма. Лежах на койка. Не беше нищо особено и намирисваше неприятно. Надигнах се на лакти и седнах на ръба. Първият ми работен ден определено преминаваше интересно.

По стъпалата се чуха тежки стъпки и в каютата се появи мъж. Беше смугъл и слаб, с тесен ханш и изпъкнали кости, без грам тлъстина по тях. Лицето му беше ъгловато и сбръчкано, с ястребов нос и дълга посребрена зализана коса. Гъста черна брада, изпъстрена с бели косми, закриваше тънките му устни. Погледът ми се спря на изящните му пръсти с поддържани нокти; на лявата му ръка блещукаше златен пръстен с рубин.

— Аз съм Хуан Лопес Валдес. Къде е моят Двоен орел?

Говореше авторитетно, на перфектен английски, обагрен с лек испански акцент. Казах си, че това сигурно беше онзи Валдес, за когото бе споменала Колийн Пери.

— Не е у мен.

— Госпожа Пери го е задържала, така ли?

— Монетата си е нейна. Или на баща й, както тя подчерта.

Той явно ми вярваше. Пък и хората му сигурно ме бяха претърсили.

Направи ми знак с ръка.

— Да се качим горе на палубата. Тук е задушно, а и ти имаш вид, сякаш се нуждаеш от чист въздух.

Последвах го и видях, че се носим в открито море, а докъдето погледът стигаше, не се виждаше суша. Небето се беше изяснило напълно, слънцето прежуряше неумолимо.

— Дойдохте да спасявате каквото можете от потъналата яхта ли? — попитах аз.

Той се подпря на парапета и скръсти костеливите си ръце отпред на гърдите.

— Това беше намерението ни, след като бурята отмина. Но щом видяхме вашата лодка, решихме да действаме бързо. Господин Малоун, имаме сериозен проблем. Изгубихме и папките, и монетата.

Нова подробност. Не документи, както бе казала Колийн. Папки.

— Откъде знаете името ми?

Той бръкна в задния си джоб и извади портфейла ми. Отвори го и измъкна служебната ми карта на военен.