К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Но в случая е необходимо, защото трябва да съм подготвен за отделните стъпки. А и нали съм без работа, няма много какво друго да правя.

Брендън е излязъл малко преди два сутринта, въпреки моите покани да се настани в свободната стая.

— Прощавай, но от това място ме побиват тръпки — бяха думите му.

— Не те имах за толкова суеверен.

— Аз съм ирландец. Суеверието е в кръвта ни, заедно с чувството за вина. При това съм си запазил легло в един семеен хотел.

Сега ми хрумва, че това трябва да е същата ферма, откъдето съм си купил дърва. Мисълта се завърта в съзнанието ми и изпърхва навън, преди да успея да я уловя. А знам, че е свързана с нещо важно. Но както повечето важни неща в живота ми, вече е извън моя обсег.

Сварявам си силно черно кафе с останките застояла вода в чайника и изпушвам две бързи цигари, преди да запретна ръкави. Сядам на масата в кухнята и започвам да водя бележки. Скоро приключвам, защото планът ми не е сложен. Не знам защо съм изпитал нуждата да го изложа в писмен вид. От друга страна, съм учител. Намирам утеха и опора в писаното слово. Мастило и хартия. Нещо материално, за което да се заловя. Или може би просто пилеене на време. За разлика от планирането, в него съм добър.

После вземам телефона и правя няколко обаждания.

На първото се включва гласова поща и аз оставям съобщение. Второто е малко по-сложно. Дори не съм сигурен дали ще вдигнат, защото даденият ми срок вече е изтекъл. Накрая все пак чувам нейния глас и обяснявам какво ми е нужно. Не храня големи надежди, защото действително не съм в положение да искам услуги.

Глория въздъхва.

— Нали си даваш сметка, че ще отнеме време. Имам някои контакти, но не и вълшебна пръчица.

— Колко време? — въртя нервно цигарата между пръстите си.

— Два-три часа.

— Благодаря — казвам, но тя вече е затворила.

Третото обаждане е до международен номер. За него съм извършил известни предварителни проучвания. Може би не е напълно необходимо, но сега, след като семето вече е посято, трябва да знам. Придавам си възможно най-професионалния глас и обяснявам кой съм и какво бих желал да потвърдя. После слушам как учтивата американска рецепционистка по учтив американски начин ме праща по дяволите. Приемам пожеланията ѝ за приятен ден — макар това да изглежда малко вероятно — и затварям.

Съзерцавам минута-две телефона с натежало сърце. После ставам и си правя още едно кафе. Последното обаждане ще оставя за по-късно. Не от присъщата си леност, а защото не искам да му давам време да се подготви или да свика биячите си.

Докато чакам водата да заври, телефонът ми иззвънява.

— Ало? — грабвам го.

— Получих съобщението ви.

— И?

— Имам часове.

— Не можеш ли да избягаш?

— Искате да нарушавам дисциплината?

— Не постоянно. Само за този следобед. Важно е.

Дълбока въздишка.

— Вас затова ли ви уволниха?

— Не, за много по-лоши неща.

Мълчание.

— Добре — чува се накрая в слушалката.

Седя върху посърналата трева и гледам унилия пейзаж. Място като това никога няма да стане красиво или живописно, мисля си. Без значение колко фиданки и цветя засадиш или колко детски площадки и културни центрове построиш, то винаги ще си остане голо и неприветливо.

Място като това не желае да бъде култивирано. Харесва му да бъде изоставено, да лежи в мъртвешката си дрямка. Гробище, изпълнено с изгубени мечти и надежди, с кости и въглищен прах. Ние сме способни само да дращим повърхността на земята. Но тя има много слоеве. И понякога е добре да не копаеш твърде надълбоко.

— Вече сте тук.

Обръщам се. Маркъс стои зад мен, върху склона на нисък хълм.

— Да, и все така грозен — отвръщам.

Той не се усмихва. Имам чувството, че хуморът и щастието са просто извън неговия репертоар от емоции. Но това не е проблем. Щастието е силно надценена, краткотрайна стока. Ако сте я купили онлайн, вероятно ще си поискате парите обратно. Счупи се само след месец и е невъзможно да се поправи. Следващия път ще опитам страданието — то явно трае вечно.

Той приближава неловко и застава до мен.

— Какво правите?

— Наслаждавам се на гледката и хапвам от тези — показвам му пакетчето дъвчащи бонбони. — Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Един мой приятел постоянно ги ядеше. Ти ми напомняш за него.

— С какво?

— Трудно се вписваше в средата. Както и аз впрочем. Но беше добър в откриването на разни неща, също като теб. Ето например открил си начин да минаваш покрай охраната на училището.