К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Маркъс не отговаря.

— Защо си казал на госпожица Грейсън, че Джеръми е открил пещерата?

— Така беше.

— Не — поклащам глава. — Не мисля. Някои места трябва да искат да бъдат открити. За целта е нужен специален човек. Не като Джеръми, а като теб.

— Той знаеше за съществуването ѝ — отвръща Маркъс след кратък размисъл. — Всички бяхме чували слухове, а аз често се разхождах насам. Искаше да му помогна да намери вход.

— И ти го направи.

— Просто случайно се натъкнах на него.

— Случва се — кимвам.

Маркъс присяда до мен.

— Искате да ви го покажа ли?

— Всъщност не искам. Но трябва да отида там.

— Казахте, че е важно.

— Така е.

Той сякаш едва сега забелязва раницата ми.

— Какво има вътре?

— Вероятно е по-добре да не знаеш.

Секунда мълчание, после Маркъс се изправя.

— Да вървим.

Аз също ставам и го следвам надолу по хълма. Неочаквано той подхвърля:

— Между другото, не бива да предлагате бонбони на непознати деца.

Може би все пак не е напълно лишен от чувство за хумор.

Този път люк няма. Вместо това се озоваваме пред дебела полукръгла решетка, намираща се под ниска скална издатина. Ръждивият метал почти се слива по цвят с почвата и е скрит зад избуяли тръни и буренак. Маркъс ги бутва встрани и внимателно маха тежката решетка. Отстрани още личат следи от изкъртването ѝ.

Явно по някое време жителите на градчето са опитали да запечатат всички подстъпи към ямата, мисля си. Но не са успели да заглушат нейния зов. Към Крис. Към Маркъс.

Вадя фенера, който съм купил, и осветявам тунела. Той не е така стръмен като онзи от младостта ми, затова пък е доста тесен — едва шейсетина сантиметра. Перспективата да пълзя не ме радва.

— След около пет минути се разширява, а после има стъпала — казва Маркъс. — Те ще ви отведат чак до долу.

— Благодаря.

— Искате да спрете достъпа на хора дотам ли?

— Това е идеята. Одобряваш ли я?

— Мисля, че да. Знаете ли, доста странен учител сте.

— По принцип съм странен човек. Но странното невинаги е лошо. Запомни го от мен.

Той едва забележимо кимва и ми се струва, че подобие на усмивка за миг докосва устните му. После се обръща и повлича нозе обратно към хълма.

Щом стига билото, слънцето осветява разчорлената му руса коса по подобие на ореол. Сякаш виждам призрак на едно друго момче, което някога съм познавал. После се спуска в сенките и призракът изчезва.

Напредвам през тунела бавно като костенурка. Сакатият крак ме тормози постоянно. На няколко пъти спирам и се чудя дали да не се върна, но самото обръщане ще е проблем. Затова продължавам да се влача на лакти и колене. Потискам напиращата в гърлото ми клаустрофобия и трепвам всеки път, щом раницата на гърба ми удари тавана.

След цяла вечност, през която раздирам дрехите си и охлузвам кожата си до кръв, тунелът се разширява достатъчно, за да се изправя, макар и прегърбен. Стръмни стъпала водят до нещо, приличащо на масивна скална стена. Плъзвам лъча на фенера по нея и скоро откривам тясна, закътана в сенките цепнатина. Разбира се. Поредният проход. Това обяснява защо Ани е изчезнала и не съм могъл да я открия. С мъка се промушвам вътре.

Двайсет и пет години сякаш изчезват в небитието. Отново стоя в кошмарната пещера на своето детство. Тя ми се струва леко смалена от перспективата на възрастен. Катедралният свод не е чак толкова висок и величествен, но това не пречи по гърба ми да полазят мравки.

Няколко черепа се въргалят по пода, наред със смачкани кутийки от сайдер и фасове от цигари. По стените още личат следите от безогледната разруха, причинена от Хърст и Флеч, но по-нависоко скалата е все така украсена със сложни мотиви от бели и жълтеникави кости. Гледам ги втренчено. Онези, които не са се върнали. Останали са тук, за да послужат като зловеща украса или може би като някакво жертвоприношение.

Чудя се от колко ли време съществува това място. Стотици години? Хиляди? Странно как мината не го е унищожила. А дали не е станало обратното? Сещам се за голямата авария от 1949 г. Въпреки всички разследвания тя така и остава необяснена. Никой не е подведен под отговорност. А всички останали злополуки? Под пещерата със сигурност преминават галерии. Дали миньорите не са се приближили твърде много? Дали не са заплашили сигурността на нещо, присъствало тук дълго преди тях? Място, дремещо от векове, притаено, изчакващо.

Крача полека наоколо, дишам дълбоко, опитвам се да запазя спокойствие. Това е просто пещера. Мъртвите не могат да ни навредят. Костите са просто кости. Сенките не са нищо друго освен сенки. Но не е точно така. Сенките са най-дълбоката част на мрака. Онази, в която се крият чудовищата.