К Тюдор - Похищението на Ани Торн

— Скарахме се. Той не го направи нарочно.

Гневът се надигна като гореща жарава в гърлото ми.

— Хърст ли ти причини това? — Стивън беше гадно копеле, но поне досега не бях чувал да е удрял момиче. — Не бива да оставяме нещата така. Трябва да съобщим на някого.

— Моля те, Джо — улови ме за ръцете тя. — Обещай ми да не правиш нищо.

Не разполагах с особен избор.

— Добре. Но повече няма да му позволяваш да го прави, ясно?

— Да.

— За какво се скарахте?

— За Крис. Държи се странно напоследък и Стив се притеснява да не се разприказва за пещерата. Спомена още, че е взел нещо негово и че няма да му се размине. Казах му да остави Крис на мира. И че искам да се разделим. А той…

— Те удари?

— Развика се, че съм кучка и че никой не може да го зарязва. — Очите ѝ отново се наляха със сълзи. Обгърнах раменете ѝ и я придърпах до себе си. Косата ѝ погъделичка кожата ми. Миришеше на парфюм и тютюнев дим. — Джо, какво ще правим?

— Аз ще се погрижа — отвърнах. — Имам среща с Крис в шест часа в гробището. Ще го предупредя.

Мари ме погледна леко обнадеждено.

— Защо не поговориш с него? Ти си добър в убеждаването. Кажи му да си трае. Да престане с налудничавите номера.

— Не знам, ще опитам…

— Благодаря ти. — Тя се приведе напред и притисна устни в моите. После скочи на крака. — Трябва да вървя.

Кимнах стъписано.

— Не искаш ли да те изпратя?

— Няма нужда. Мама заръча да напазарувам някои неща. До скоро!

— Да, до скоро.

Останах да гледам подир нея, изпълнен с парещия спомен за целувката ѝ и с мисли за това какво бих искал да сторя на Хърст.

Вероятно затова и повече не се сетих за току-що поетото обещание.

Когато се прибрах, татко дремеше с полуотворена уста пред телевизора. Ани вероятно бе в стаята си. Майка ми беше оставила полуфабрикати във фризера. Не бях гладен, но извадих пакет замразена лазаня и я пъхнах в микровълновата. Хапнах малко, изпих една кока-кола и се качих горе да се преоблека.

На минаване покрай вратата на Ани спрях. Имах навика понякога да се притаявам тук и да я наблюдавам как играе, увлечена във въображаеми истории със своите кукли и моите стари пластмасови войничета, и си придава различни гласове. Но напоследък вратата винаги бе затворена, а гласовете, носещи се отвътре, бяха различни.

А тази вечер не се чуваше нищо, което бе още по-лошо. След моментно колебание почуках. Все пак наближаваше време за вечеря, а трудно можех да разчитам на татко да я нахрани.

— Ани? — Никакъв отговор. — Ани?

Вратата се открехна няколко сантиметра. Побутнах я още, като гледах да не обръщам внимание на миризмата. Ани стоеше в дъното на стаята, пред прозореца. Вероятно бе притичала да отвори, преди да се върне обратно. Но нямаше как да съм сигурен. Вече не бях сигурен в нищо.

— Стоплих малко лазаня — казах, прекрачвайки прага.

Тя остана неподвижна. Изведнъж си дадох сметка, че е облечена само в стара фланела, без нищо от кръста надолу, дори без бельо.

— Е, ако случайно огладнееш…

Ани се обърна и аз се изчервих. Беше още дете, но не я бях виждал гола от бебе. Сякаш доловила смущението ми, тя се усмихна — лукава, ужасяваща усмивка. Сетне направи крачка напред, разкрачи се и измежду бедрата ѝ върху килима рукна струя гореща жълта урина.

Усетих как ми се повдига, а тя започна да се смее. Изтичах навън от стаята и затръшнах вратата след себе си. Спуснах се по стълбите на бегом, напълно забравил за преобличането. Исках само да се махна — където и да е, но по-далеч от сестра си.

Смехът ѝ продължи да се носи, но вече наподобяваше по-скоро писъци, следващи ме по петите.

Крис не беше на гробището. Бутнах портата и преминах по обраслата пътека. Обиколих цялата църква в кръг, в случай че се е скрил някъде, което щеше да е леко странно, но не и немислимо.

Нямаше следа от него, нито от друга жива душа. Въздъхнах. Явно дъската му хлопаше сериозно. Но от друга страна, тъкмо сега и аз не можех да се похваля, че съм напълно в ред.

Образът на Ани не излизаше от главата ми. Голотата ѝ. Урината, струяща между слабичките ѝ крака. Не намирах сили да се прибера. Не и тази вечер. Самата мисъл да се озова отново в тази къща ми се струваше непоносима.

Дали тя не трябваше пак да отиде на лекар? Ами ако ударът по главата — защото бях сигурен , че е имало удар — бе причинил нещо на мозъка ѝ? Та тя имаше бели петна в паметта. Не си спомняше къде е била цели четирийсет и осем часа. Трябваше да поговоря с мама. Тя можеше да я отведе в болницата. Може би там щяха да ѝ помогнат, щяха да я направят отново Ани .