К Тюдор - Похищението на Ани Торн

— Браво, драги ми Уотсън.

— И как точно смяташ да го приложиш?

Опитвам да повдигна ефектно вежда, но упражнението се оказва непосилно за натъртеното ми лице.

— Някой ще ми плати много пари, за да не отнеса съдържанието ѝ в полицията. — Навеждам се и поставям сака върху масичката помежду ни. — Да си надзъртал случайно вътре?

— Предположих, че ако искаше да знам какво има, щеше сам да ми покажеш.

Дърпам ципа и внимателно вадя обемист предмет, загърнат в стара блуза. Разгръщам блузата, разкривайки два предмета, старателно съхранени в прозрачен найлонов плик.

Един лост и една тъмносиня училищна вратовръзка, пропита с тъмни петна от кръв. Кръвта на сестра ми. При внимателно вглеждане на нея се вижда избродирано име: С. Хърст.

— Какво, по дяволите, е това? — пита Брендън.

— Средство за разплата.

Не падането те убива, а приземяването.

Крис ми каза това.

Хората си мислят, че когато падаш от голяма височина, мозъкът ти блокира, преди да стигнеш земята.

Не е вярно. Разбира се, заради времето, нужно за обработка на информацията, мозъкът може и да не успее съзнателно да възприеме самия удар. Но това не означава, че не работи трескаво през целия път надолу.

До сетния миг.

В деня, когато Крис падна, последния час имахме английски в Блока. Правихме анализ на „Фермата на животните“. Никога не съм харесвал тази книга. Още от малък не съм фен на пресиления символизъм.

На петнайсет години считах, че историята със същия успех би могла да има човешки, а не животински герои. Не виждах смисъла от цялата алегория. Сякаш авторът си придаваше излишна важност, завоалирайки една твърде прозрачна фабула. Като илюзионист, показващ номер, който всеки от публиката разбира.

В случая Оруел не беше удачен илюзионист. Виж, „1984“ бе по-различен роман. Не престорен, а наистина прям, стряскащ и брутален.

Честно казано, точно на този урок не мислех твърде за книгата. В последно време ме занимаваха други проблеми. Ани се бе прибрала преди месец и първоначалната еуфория бе отминала, но все пак всички трябваше да сме щастливи. Нещата трябваше пак да са станали нормални. Но не бяха. Всъщност вече дори не знаех кое е нормално.

Първите няколко дни опитвах да говоря с нея. Да я накарам да ми разкаже случилото се в онази нощ. Но тя само ме гледаше с мътен, неразбиращ взор. Понякога се усмихваше или кискаше без причина. Звукът на смеха ѝ, така сгряващ преди, сега ме караше да настръхвам, като стържене с нокти по черна дъска.

Майка ми рядко се вясваше вкъщи и прекарваше повечето си време в грижи за баба, която още се оправяше след падането. Татко си взе отпуск, за да се грижи за Ани, докато тя отново не тръгне на училище. Или поне каза, но това беше лъжа. Една вечер видях от джоба на палтото му да се подава формуляр. В горния край пишеше „П45“. Знаех какво означава това — че е напуснал или са го уволнили. Напъхах го по-надълбоко в джоба му и не казах думичка на мама.

Доста неща премълчавах от нея. Не можех да ѝ ги кажа, защото не исках да я тревожа и огорчавам. А и се боях, че няма да ми повярва.

Като например че вече ми е противно да се прибирам след училище, защото татко е пиян, а къщата вони. Не само на алкохол, а на нещо по-лошо. Натрапчиво и сладникаво, като мърша. Една вечер мама дори ни накара да търсим дали някъде няма умряла мишка. След като не открихме нищо, само извъртя очи към тавана с думите: „Е, сигурно скоро ще изветрее“.

Не ѝ казах, че греши. Че миризмата не е от мишка, а от нещо друго, свило гнездо в къщата ни.

Не ѝ казах, че повечето нощи лежа буден и слушам шумовете, долитащи от стаята на Ани, намираща се до моята. Понякога беше песничката „Тя ще слезе от планината“, повтаряща се отново и отново.

А друг път се носеха ужасяващи стонове и писъци. Слагах си слушалките на уокмена или си запушвах ушите с възглавницата — каквото и да било, само да не ги чувам. На сутринта влизах в стаята ѝ, свалях от леглото пропитите с урина чаршафи и ги пъхах в пералнята, преди да отида на училище. Мама вероятно е смятала, че просто помагам на татко, а и действително, ако аз не се грижех за прането, той надали щеше да се сети.

Но истинската причина бе друга. Чувствах се отговорен. Такъв бе жребият ми. Покаяние. Наказание за онова, което бях сторил. Или по-скоро което не бях сторил. Не бях я спасил.

Не споменах на никого, че понякога подмокрях и собствените си чаршафи. Че подскачах и при най-лекия шум, защото се боях, че щом се обърна, ще заваря пред себе си Ани, стиснала куклата в прегръдките си. Да стои безмълвно, да се усмихва и да ме гледа с онези очи, твърде тъмни и твърде стари за осемгодишно дете.