К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Само дето никога не става така. Да, моята сестричка се върна. Седеше в стаята за разпити, наметната с твърде голямото синьо одеяло, и клатеше крака, притиснала здраво Аби Очичките към гърдите си. А после ми се усмихна.

И аз с ужас разбрах кое не е наред. Кое никак не е наред.

Главата на Ани. Къде беше раната? Кръвта? Единственото, което се забелязваше, бе малък червеникав белег на челото ѝ. Нима можеше да е заздравяла толкова бързо? Или бях сгрешил? Бях си въобразил, че е пострадала толкова тежко? Не знаех. Вече нищо не знаех.

— Джо?

— Нещо се бе случило със сестра ми — произнасям бавно. — Не мога да обясня какво, но вече не беше същата. Не беше моята Ани.

— Разбирам.

— Съмнявам се — отвръщам сърдито. — Никой не разбира. А аз прекарах двайсет и пет години в опити да забравя. Казахте, че знаете какво се е случило със сестра ми. Не знаете нищо.

Тя ме оглежда, спокойно и оценяващо. После става и отива до бюрото. Отваря страничната вратичка и вади бутилка шери и две чаши. Пълни ги до ръба, подава ми едната и се връща на своето място с другата. Не съм фен на шерито, но отпивам глътка. Голяма.

— Някога и аз имах сестра — казва.

— Не знаех…

— Беше мъртвородена. Когато я видях, изглеждаше като заспала, с единствената разлика, че не дишаше, нито издаваше звук. Помня как акушерката — възрастна жена — я пови и я положи в прегръдките на майка ми. А сетне каза нещо, което тогава не разбрах: „Не е нужно да става така. Знам място, където можеш да отнесеш бебето, да си го върнеш обратно“.

Ще ми се да направя язвителен коментар. Нещо силно и пиперливо. Да ѝ кажа, че е била още малка и е схванала погрешно думите. Че с времето спомените омекват като пластилин и съзнанието ни може да ги моделира както си ще.

Но не успявам. Отново усещам студеното течение. Като от отворен прозорец.

— Какво направи майка ви?

— Каза на жената да се маха. И никога повече да не говори такива неща.

— А вие не питахте ли по-късно родителите си?

— Те дори не споменаваха за сестра ми. Хората избягват да обсъждат смъртта. Тя е като мръсна тайна. И все пак, в известен смисъл е най-важната част от живота. Без нея съществуването ни щеше да е немислимо.

Гаврътвам остатъка от шерито си.

— Защо поискахте да се върна?

— За да попречиш на историята да се повтаря.

— Няма начин. Историята винаги го прави. Ние само се преструваме, че се учим от грешките си. Всъщност всеки път си мислим, че ще бъде различно. А то не е.

— Ако наистина го вярваше, нямаше да бъдеш тук.

Изсмивам се гръмко.

— Точно сега и аз нямам представа в какво вярвам, нито защо съм тук.

— Тогава нека ти помогна. Смятам, че Джеръми Хърст е намерил друг проход към пещерата, която сте открили. И че води деца там долу. Завел е Бен и нещо му се е случило, точно както на сестра ти.

— Добре, съжалявам за това. Съжалявам за Бен. Също и за Джулия. Но не знам какво очаквате от мен да направя.

— Не става въпрос само за Бен и Джулия.

— А за какво тогава става въпрос?

— За Стивън Хърст.

Челюстта ми неволно се стяга.

— Той пък какво общо има?

— Вече от години възпрепятства изграждането на градския парк. Измисля всякакви поводи да бави проекта.

— Чух, че идеята му била да застроява терена с къщи.

— Той иска хората да си мислят така. Но всъщност брани онова, което е под земята.

— Защо?

— Мари е тежко болна.

— От рак, знам.

— Злокачествен рак. Остават ѝ месеци живот, може би седмици. Вече си отива.

Спомням си сцената в бара, накарала посетителите да притихнат. Мари няма да умре. Аз няма да позволя това да се случи.

— Не — поклащам глава. — Дори Хърст не е чак толкова побъркан.

— Но е отчаян. А отчаяните хора опитват всичко. Надяват се на чудо. — Тя се навежда напред и поставя сухата си хладна ръка върху моята. — Естествено, то рядко им се случва. Сега разбра ли защо поисках да се върнеш?

Аз разбирам и от това в гърдите ми се образува огромна, хладна празнина.

— Той иска да я спаси — промълвявам.

— А ти вероятно си единственият човек, способен да го спре.

Разположил съм се на дивана, а на масичката пред мен стоят чаша бърбън и тестето карти. Още не съм докоснал нито едното, нито другото. Камината не е запалена и стаята тъне в мрак. Още не съм свалил палтото си. Студено е, но тук винаги е така.

В слабото сияние на луната, нахлуващо през кухненския прозорец, виждам Аби Очичките, седнала на креслото отсреща, да ме съзерцава със своя нов и още по-кошмарен взор.