К Тюдор - Похищението на Ани Торн

БАММ.

Кой би разбрал къде сме? Кой би ни открил?

Помъчих се да разсъждавам трезво. Може би грешах. Може би затваряха капака за наша безопасност или за да не падне някой в дупката. Но колкото и да се стараех, всичко се свеждаше до същия тежък, металически звук:

БАММ.

В този миг разбрах неща, които никое петнайсетгодишно момче не бива да разбира. За човешката природа. За самосъхранението. За отчаянието. Паниката се надигна в мен като вълна, изпълваща гърлото ми, задушаваща. Притиснах сестра си по-силно, поклащайки се напред-назад.

Ани, Ани, Ани.

БАММ.

А сега се чуваше и друго. Стържене и шумолене. Хлебарките. Те пак излизаха от стените. Връщаха се за нас.

Мисълта за тях ме изтръгна от вцепенението.

Не биваше да оставаме тук. В очакване на помощ, която надали щеше да дойде.

Трябваше да се движим. Да излезем навън.

Положих внимателно Ани на земята и се изправих. Ако не стъпвах прекалено силно върху десния крак, що-годе можех да се движа. Наведох се да я взема отново и тогава си дадох сметка, че не ми остава свободна ръка, с която да държа фенера. Поколебах се. Хлебарките шумоляха. Накрая стиснах фенера между зъбите си, улових сестра си под мишниците и преодолях заднишком първите няколко стъпала, влачейки подире си безжизненото ѝ тяло. Тя беше лека, но и аз едва се крепях. Кръстът ѝ постоянно се оголваше и нежната ѝ кожа се триеше в грубата скала. Час по час оправях дрехите ѝ, което бе глупаво, защото пилееше време и сили.

Скоро болката в глезена ми се усили, а главата ми взе да се мае. Спрях да си поема дъх, сетне направих поредната крачка назад. Този път ръбът на стъпалото се отрони под петата ми и изведнъж изгубих опора и полетях. Отново. Вкопчих се в Ани, но така нямаше как да омекотя падането. Ударих силно главата си и всичко пред мен се завъртя, а после изчезна.

Този път беше различно. Тъмнината бе по-дълбока. По-студена. Можех да я усетя как се движи около мен, вътре в мен. Да пъпли по кожата ми, да изпълва гърлото ми, да слиза надолу чак до…

Отворих рязко очи. Започнах да размахвам ръце, да се удрям и търкам по главата и лицето. Смътно долових как насекомите се оттеглят, как морето от лъскави черупки се отдръпва обратно в скалата. Фенерът лежеше до мен, пръскайки слабо, жълтеникаво сияние. Явно в батерията не бе останал много живот. Колко ли време бях останал в несвяст? Секунди? Минути? Часове? Лежах проснат в подножието на стъпалата. Усещах тялото си странно олекнало. Сякаш някой бе снел бреме от мен.

Ани.

Повдигнах се на лакът. Тя не лежеше върху мен. Нито до мен или където и да било наоколо. Какво, по дяволите…

Взех фенера и станах на крака. Глезенът ми все още се обаждаше, но поносимо. Или беше изтръпнал, или аз свиквах с болката. На тила си напипах голяма цицина от падането, но нямах време да мисля за нея.

Ани. Огледах предпазливо пещерата. Черепите и костите бяха все така пръснати наоколо. По-дребните късчета хрущяха под подметките ми.

— Ани?

Отвърна ми само ехото на собствения ми глас. Празно. Кухо. Тук няма никой освен теб и мен , сякаш ми казваше то. Никой, освен нас двамата.

Невъзможно. И все пак, щом я нямаше, обяснението бе само едно — трябваше да се е измъкнала.

Опитах да възстановя случката в паметта си. Аз така и не видях Хърст да я удря. Вярно, имаше много кръв и тя лежеше в безсъзнание, но раните на главата кървят обилно, нали? Дори ако са малки. Бях го чел някъде. Вероятно не е била ранена толкова зле, колкото съм предположил.

Нима? А защо тогава бе хладна на пипане? И защо не дишаше?

Сбъркал съм. Въобразил съм си от уплаха. В тъмнината не се виждаше добре, а и всички си бяхме глътнали езиците. Имаше и друго. Аби Очичките. Колкото и да се озъртах, не намирах куклата никъде. Бях я оставил тук долу, а сега липсваше. Значи Ани трябваше да я е взела.

Хвърлих последен поглед на пещерата и се насочих отново към стълбите. Този път се катерех по-бързо, тласкан от надеждата и отчаянието, и не след дълго се промуших през процепа към горното, по-малко помещение. То също беше празно. Мъждивата светлина на фенера примигна. Може би щеше да издържи до вкъщи, а може би не.

Вкъщи. Възможно ли бе Ани да се е прибрала?

От старата мина до нашия дом се стигаше за десетина минути. Ако бе излязла през люка, нищо чудно вече да се намираше там и да разказваше на татко за нашето приключение. В такъв случай ме чакаше един хубав пердах, но тъкмо тогава нямаше да имам нищо против.